— Не ми е съвсем ясно какво говори тоя момък, мистър Арк. Всеки офицер от кралската флота — от капитана до боцмана, тоест всеки благоразумен човек, когато е на море, винаги носи със себе си заповедта за назначаването си на тази длъжност, иначе може да се озове в неудобно положение: да го сметнат за пират.
— Тъкмо това исках да кажа и аз, сър, но ваша милост като образован и опитен човек умее да си служи по-добре с думите. Ние с Гвинея често сме си говорили по този въпрос, капитан Бигнъл, и неведнъж сериозно сме се замисляли. „Да речем — викам на чернокожия, — да речем, че се случи някой от корабите на негово величество да се натъкне на ей тоя тук и се счепкаме — думам, — какво ще правим ние с теб при такова положение?“ „Ами — каза чернокожият, — ще стоим до наши оръдия рамо до рамо с мастър Хари.“ Аз не възразих нищо, но, нека прощава мастър Хари, а и вие, ваша милост, си позволих да добавя, че според скромното ми мнение много по-добре е да ме убият на почтен кораб, отколкото на палубата на пиратски.
— Пиратски ли! — възкликна командирът му, като се облещи и зяпна.
— Капитан Бигнъл — подзе Уайлдър, — аз извърших може би непростим грях, като мълчах толкова дълго, но когато чуете разказа ми, някои обстоятелства сигурно ще ме оправдаят. Корабът, който виждате, е на прочутия Червен корсар; не, заклевам ви във всички добрини, които сте сторили досега за мен, първо ме изслушайте, а после ме съдете, ако желаете.
Думите на Уайлдър и искреното му, мъжествено държане усмириха надигащия се гняв на избухливия стар моряк. Той изслуша сериозно и внимателно краткия, но ясен разказ, който помощникът му побърза да изложи, и още преди да завърши, капитанът вече почти споделяше оная признателност и ония безспорно благородни чувства, които не бяха позволили на младия човек да разобличи коварството на този, който сам се бе отнасял така великодушно към него. От време на време капитанът прекъсваше разказа с остри и, би могло да се каже, професионални възклицания на учудване и възхищение, но, общо взето, успяваше да сдържа нетърпението и чувствата си по твърде нехарактерен за него начин, като се има предвид темпераментът му.
— Това е наистина невероятно! — възкликна той, когато помощникът му свърши. — Много жалко, че толкова честен човек е станал такъв изпечен мошеник. Но, Хари, все пак ние не бива да му позволяваме да се изплъзне; нашата преданост към короната и вярата ни не допускат това. Трябва да завием обратно и да го подгоним; ако с благи думи не го вразумим, не виждам друго средство освен бой.
— Опасявам се, че именно такъв е нашият дълг, сър — отвърна младият човек с въздишка.
— Това е въпрос на етика. Значи бъбривият франт, когото прати при мен, в крайна сметка съвсем не е капитан! Но няма съмнение, по външност и обноски е джентълмен. Уверен съм, че е някой млад безделник от добро семейство, иначе нямаше да играе така успешно ролята на хаймана. Трябва да се стараем да пазим името му в тайна, мистър Арк, за да не злепоставяме приятелите му. Стълбовете на нашата аристокрация, макар и малко напукани и обезобразени, в края на краищата са опора на трона и не ни подобава да показваме на простолюдието тяхната гни-лота.
— Човекът, който посети „Стрела“, беше самият Корсар.
— Ха! Червеният корсар на моя кораб… и то до мен! — провикна се старият моряк с искрен ужас. — Сега, сър, можете да се надсмивате над добродушието ми колкото си щете.
— Не мога да си позволя такава дързост, защото не съм забравил колко съм ви задължен. Заклевам се тържествено, сър, че беше именно той.
— Невероятно! Необикновено… просто чудо! Трябва да призная, че маскировката му беше много изкусна, щом можа да заблуди такъв физиономист. Аз, сър, нито видях рунтави бакенбарди, нито чух груб глас, нито пък забелязах някоя от чудовищните черти, които се приписват обикновено на този човек.
— Всичко това е просто измислица на мълвата. Боя се, сър, че най-страшните и най-опасни наши пороци често се крият под най-приятна външност.
— Но той дори на ръст не е голям, сър.
— Тялото му не е едро, но в него се таи душа на исполин.
— И значи смятате, мистър Арк, че този кораб е същият, който ни нападна през мартенското равноденствие?
— Уверен съм, че е именно той.
— Слушайте, Хари, заради вас съм готов да бъда великодушен към тоя негодник. Веднъж ми се изплъзна, когато в буря загубихме стенгата си, но тук имаме добър попътен вятър, на който може напълно да се разчита, и благоприятно, спокойно море. Тъй че, щом пожелая, той ще бъде в ръцете ми; защото ми се струва, че в края на краищата не възнамерява сериозно да бяга.
— Боя се, че сте прав — отвърна Уайлдър, неволно издавайки с тези думи своето желание.
— Той не може да се бие, защото няма шанс да успее, и тъй като изглежда, че съвсем не е такъв, за какъвто го смятах, ще се опитаме да преговаряме с него. Наемате ли се да му предадете моето предложение? Или пък той може да съжали за своята въздържаност.
