— Тези двуглави чудовища са сухоземни птици и рядко се осмеля ват да летят над дълбоки води — подзе той отново: — те не са за мен72. Ето дръзкия, сърцат датчанин; този е упоритият швед; а това е по-дребна риба — добави той, прокарвайки бързо ръка по дузина малки свитъци, поставени всеки на своето място, — ала развяват парцалчетата си като по-големите държави; този пък е разкошният неаполитанец. Аха, ето ги ключовете на царството небесно! Под това знаме заслужава да умре човек; под тази нищо и никаква отрепка веднъж се сражавах борд до борд с един тежковъоръжен алжирски корсар…
— Какво! Нима сте дръзнали да се биете под знамето на църквата?
— Просто от набожност. Представих си колко ще се смае варваринът, като разбере, че не четем молитви. Едва му дадохме един-два залпа, и взе да се кълне, че се предава по волята на аллаха. По едно време, когато го зачесах от наветрената страна, тоя мюсюлманин сигурно си помисли, че го е наобиколил светият конклав73 и че е близък краят на Мохамед и неговите потомци. Трябва да призная, че аз предизвиках схватката, като му показах тия мирни ключове, а тоя глупак сметна, че с тях му са отворени половината от касите на християнския свят.
— И когато призна грешката си, вие го пуснахте?
— Хм! С благословията ми. Разменихме си стоки и се разделихме. Оставих го да си пуши чибука сред бурно море с форстенга74 зад борда, с бизанмачта75 под кърмата и шест-седем дупки на дъното, през които водата нахлуваше така бързо, че не сварваха да я изпомпат. Както виждате, беше на път да получи дела си от наследството. Но такава била волята божия и той остана доволен!
— А какви са тези знамена, които пропуснахте? Виждат ми се много на брой и разкошни.
— Това са знамена на Англия, като нея аристократични, пъстри и с известно чувство за хумор. Ето знаме за обозначаване на всякакви чинове и положения, сякаш хората не са направени от една и съща плът и поданиците на едно и също кралство не са достойни да плават под едни и същи емблеми. Ето флага на първия лорд на Адмиралтейството; ето свети Георги; ето червено поле, а също и синьо — в зависимост от случая и от настроението в момента; ето ивиците на майка Индия76 и самия кралски пряпорец77!
— Кралският пряпорец ли?
— Защо не? Нали наричат командира „монарх на своя кораб“. Да, това е кралският пряпорец и сме го вдигали дори в присъствие на адмирал!
— Но как така! — възкликна слушателят му, който, изглежда, изпитваше същия ужас, както свещенослужител, когато види светотатство. — Да вдигате кралския пряпорец пред адмиралски кораб! Всички знаем колко трудно и дори опасно е да се парадира даже с прост вимпел пред кралски кръстосвач…
— Аз обичам да дразня тези негодници! — прекъсна го събеседникът му с приглушен, но горчив смях. — Това ми прави удоволствие! Безспорно те имат начин да ме накажат и често са се опитвали, но все безуспешно. Вие сам знаете колко е приятно човек да си урежда сметките със закона, като показва това широко платнище. Излишно е да ви обяснявам повече.
— Ас кое от всички тия знамена си служите най-много? — попита Уайлдър след кратък, но дълбок размисъл.
— При обикновено плаване аз съм капризен като малко девойче при избора на панделки. Често вдигам по десетина различни в един ден. Много честни търговци, които се отбиват в това пристанище, са разправяли истината за еди-кой си холандец или датчанин, с когото са разговаряли в открито море. При бой също си имам прищевки по отношение на знамената, но особено предпочитам едно.
— А кое е то?
Капитанът задържа за миг ръката си върху свитъка, който бе докоснал, и за известно време погледът му беше толкова напрегнат и проницателен, сякаш четеше в самата душа на посетителя си. После разгърна едноцветно кървавочервено платно без никаква украса и отговори натъртено:
— Ето този флаг.
— Но това е пиратско знаме!
— Да, и то истинско! В такъв вид ми харесва повече от мрачните черни полета с черепи и други детински плашила. То не заплашва никого, само казва: „Такава е цената, за която можеш да ме купиш“. Мистър Уайлдър — добави той и смесицата от ирония и шеговитост, с която бе разговарял досега, се замени с властен тон, — ние с вас се разбираме. Време е всеки да заплава под своето си знаме. Нужно ли е да ви казвам кой съм аз?
— Мисля, че е излишно — рече Уайлдър. — Ако отгатвам правилно тези очебийни знаци, аз стоя пред… пред…
— Червения корсар — довърши събеседникът му, като забеляза, че той се колебае да произнесе страшното име. — Точно така и се надявам, че този разговор е начало на трайно и здраво приятелство. Не знам по каква причина още от първата ни среща ме влече към вас силно и необяснимо любопитство. Може би съм се чувствувал изолиран от света, което е естествено за човек в моето положение; но както и да е, аз ви приемам от все сърце и с разтворени обятия.
