— Значи казвате, че къщата близо до нас, на хълма, е домът на мисис Де Лейси?
— Ако съм казал такова нещо, значи съм говорил празни приказки. Под „там горе“ аз подразбирам на половин миля оттук. Това е жилище, достойно за знатна дама като нея, а не като тия схлупени къщурки, дето виждате скупчени около нас. Тази къща може лесно да се познае по хубавите жалузи и сенките. Обзалагам се, че в цяла Европа няма такива сенки, каквито хвърлят прекрасните дървета около парадния вход на госпожа Де Лейси.
— Възможно е — промърмори непознатият, който явно не проявяваше такова провинциално възхищение, както кръчмаря, и отново потъна в предишната замисленост. Вместо да продължи разговора, той внезапно промени темата, като направи някаква най-банална забележка, а после повтори, че може да му се наложи пак да се отбие тук, и без да бърза, тръгна към дома на мисис Де Лейси. Това рязко прекъсване на разговора вероятно щеше да даде на наблюдателния кръчмар обилен материал за коментари, ако точно в този момент Дизайър не бе изскочила от жилището си и отклонила вниманието му с особено цветистите изрази, с които описваше характера на своя грешен съпруг.
Читателят навярно вече се е сетил, че човекът, който бе беседвал с кръчмаря като непознат, не му е неизвестен. И наистина това беше не някой друг, а самият Уайлдър. Но за да изпълни тайните си замисли, младият моряк се отказа от словесната война и като пое по полегатия хълм, на чийто склон е построен градът, се насочи към предградията.
Не беше трудно да познае търсената къща между десетината други подобни постройки по „сенките“, както наричаше кръчмарят, служейки си с тази дума в колониалния й смисъл, няколкото наистина величествени бряста, които растяха в двора пред парадния вход. Но за да се увери, че не се лъже, той потвърди предположенията си, като запита тогова-оногова, след което продължи замислено пътя си.
Междувременно утрото се разцъфтя напълно и имаше всички изгледи да настъпи един от ония прекрасни, приятни есенни дни, с които се отличава или би трябвало да се отличава тукашният климат. От юг задуха слаб бриз, който облъхваше като топъл юнски ветрец лицето на нашия авантюрист, когато се спираше от време на време по нагорнището и впиваше очи ту в един, ту в друг кораб в пристанището. С една дума, времето беше точно такова, на каквото би се наслаждавал човек, който обича да се разхожда из полето, но моряк би го сметнал за загубен ден.
От мислите му го изтръгнаха приближаващи се гласове, явно на хора, които водеха разговор. Имаше особено един глас, от който, без сам да знае защо, сърцето му затупа, и което му се стори още по-необяснимо — раздвижи всичките му стаени чувства. Възползвайки се от неравността на почвата, той скочи незабелязано на малък насип и като се промъкна до ъгъла на една ниска стена, се озова съвсем близо до разговарящите.
Стената ограждаше градината и парка на богаташка къща, а тя наистина се оказа жилището на мисис Де Лейси. Недалеч от пътя имаше проста беседка, която през топлия сезон почти е тънела в зеленина и цвят. Тя беше разположена на такова високо място, че от нея се откриваше гледка за към града, пристанището, Масачусетските острови на изток, островите на Провидънските плантации на запад и безкрайната океанска шир на юг. Тъй като сега бе загубила листния си покров, центърът й се виждаше добре през грубо издяланите стълбове, които поддържаха малкия й купол. Тук Уайлдър намери същата компания, чийто разговор бе подслушвал предния ден, когато се криеше с Корсаря в таванското помещение на развалините. Макар че адмиралската вдовица и мисис Уилис бяха по-близо до него и явно разговаряха с някого, който също като него се намираше на пътя, скоро младият моряк забеляза малко по-назад по-привлекателната фигура на прекрасната Гъртруд. Наблюденията му обаче бяха прекъснати от отговора на човека, който все още не се виждаше. Водейки се по гласа, Уайлдър скоро можа да различи някакъв държелив на вид старец, който, седнал на един крайпътен камък, изглежда, отморяваше изнемощелите си нозе и същевременно отговаряше на някои въпроси, задавани му от беседката. Главата му беше побеляла, а ръката, която стискаше бастун, от време на време трепереше; но в облеклото, държането и гласа на говорещия имаше нещо, показващо твърде красноречиво, че някога е бил морски труженик.
— Господи! Ваша светлост, госпожо — произнесе той с треперещ глас, в който обаче още се бяха запазили дълбоките тонове, свойствени на професията му, — ние, старите морски вълци, няма защо да гледаме календара, за да разберем откъде ще задуха вятърът след стопяването на снеговете и ледовете, та да тръгнем по море. Достатъчно е да дойде заповедта за отплаване и капитанът да се сбогува с жена си.
— Ах, точно същото казваше и горкият покоен адмирал! — възкликна мисис Де Лейси, която изпитваше голямо удоволствие да разговаря с бивш моряк. — Значи вие, добри приятелю, сте на мнение, че когато един кораб е готов, той трябва да отплава, независимо дали вятърът е…
