Едночасов непринуден разговор на кораб може да спомогне повече за разчупването на ледената корица, под която светът сковава и най-добрите човешки чувства, отколкото цели седмици на безсмислени церемонии на сушата. Който се съмнява в това, по-добре да не се доверява на способността си да общува. Изглежда, че сред океанската пустош човек най-добре разбира доколко щастието му зависи от другите. Той се поддава на чувства, над които се е надсмивал, когато е бил безгрижен и извън всякаква опасност, и се радва, че намира успокоение в отзивчивостта на такива като него. Общата опасност поражда и общи интереси, независимо какво е изложено на риск — човек или имущество. Някой педантичен философ може би ще добави, че всеки съзнава колко сходни са положението и съдбата на ближния му с неговите и именно поради тази близост те стават ценни. Но дори и едно такова умозаключение да е правилно, за щастие провидението е устроило някои от представителите на човешкия род така, че това подло чувство остава скрито и незабележимо; във всеки случай нито един от тримата, които прекараха първите вечерни часове около масата в капитанската каюта на „Кралска Каролина“, не можеше да бъде причислен към тия егоисти. В тези задушевни минути те сякаш бяха забравили темата на разговора, хвърляла сянка върху първите часове от запознанството им, а дори и да я помнеха, тайнствеността на обстоятелствата и вниманието, проявявано от младия моряк към двете жени, го правеха още по-интересен за тях.
Преди компанията да разбере, че е вече късно, камбанката удари осем и прозвуча прегракнал вик, който приканваше следващата вахта да се яви на палубата.
— Започва нощната вахта — каза с усмивка Уайлдър, когато забеляза, че Гъртруд се стресна от тези странни звуци, ослушвайки се като плаха кошута, доловила звука на ловджийски рог. — Ние, моряците, не сме винаги музикални, както можете да съдите от вика на тоя човек. На кораба обаче има уши, за които гласът му е още по-неприятен, отколкото за вас.
— Спещите ли имате предвид? — запита мисис Уилис.
— Имам предвид тези, които сега ще постъпват на вахта. За простия моряк няма по-сладко нещо от съня, защото е най-сигурната от всичките му наслади; от друга страна, за командира той е може би най-коварният другар.
— Но защо за началника почивката да не е така приятна, както за обикновения моряк?
— Защото дори на възглавницата върху главата му тежи отговорност.
— Вие сте млад, мистър Уайлдър, за такава отговорност.
— Нашата служба преждевременно състарява човека.
— Тогава защо не я напуснете? — обади се Гъртруд малко забързано.
— Да я напусна ли! — възкликна той, гледайки я вторачено, сякаш се двоумеше какво да отговори. — Това е все едно да се откажа от въздуха, който дишам.
— Толкова отдавна ли сте се посветили на този занаят? — подхвана отново мисис Уилис, отмествайки замисления си поглед от простодушното лице на своята възпитаница отново към лицето на младия човек.
— Имам основание да мисля, че съм се родил на море.
— Да мислите ли? Нима не знаете къде сте се родили?
— За сведение по това важно събитие всички ние се облягаме на показанията на други — отвърна Уайлдър с усмивка. — Първите ми спомени са свързани с гледката на океана и дори не мога да твърдя с увереност, че съм сухоземно същество.
— Но поне сте имали късмет с ония, които са ви отгледали и възпитали от малък.
— Да, имах! — отговори той натъртено. После, закривайки за миг лицето си с ръце, стана и с тъжна усмивка добави: — А сега трябва да изпълня последното си задължение за денонощието. Искате ли да погледнете нощта? Такъв изкусен и смел моряк не бива да си ляга, докато не види какво е времето.
Гувернантката пое ръката му и двамата се заизкачваха мълчаливо по стълбата на каютата, всеки потънал в мислите си. След нея тръгна по-пъргавата Гъртруд, която се присъедини към тях при наветрения борд на шканците.
Нощта беше не толкова мрачна, колкото мъглива. Бе изгряла пълна, ярка луна, но тя се движеше по небесния си път подир цяло пълчище тъмни облаци, твърде гъсти, за да пропуснат отразената й светлина. Само тук-там, където облачното покривало беше по-тънко, се промъкваше някой блуждаещ лъч и падаше върху водата като смътен отблясък на далечна свещица. Вятърът беше силен и духаше от изток; морето като че отразяваше от развълнуваната си повърхност повече светлина, отколкото получаваше; дълги ивици блестяща пяна прииждаха една след друга и правеха водата по-светла от небето. Корабът беше наклонен силно настрана и всеки път, когато се врежеше в някоя голяма вълна, пред него се образуваше широк полумесец от пяна, сякаш морето подскачаше весело по пътя му. Но макар че времето беше благоприятно, вятърът — не съвсем неблагоприятен, а небето — по-скоро мрачно, отколкото застрашително, смътната (а на човек от сушата би могла да се стори свръхестествена) светлина придаваше на пейзажа необикновено див, пустинен вид.
