— Наистина много ненормално е този кораб да се намира точно тука! — отговори той, клатейки глава, с което искаше да каже само, че това противоречи напълно на принципите на мореплаването. — Виждам, че сте прав, капитан Уайлдър, но не знам как да си го обясня. Не ще и дума, пред себе си имаме кораб!
— Няма съмнение. Но кораб на твърде необичайно място!
— През четиридесет и шеста година, когато заобиколихме нос Добра Надежда — продължи помощникът, — забелязахме кораб От наветрената страна на носа си, сиреч точно обратно на тоя, който е от подветрената ни страна… Е, видяхме там кораб, който цял час стоя пред носа ни, и след като измерихме азимута, през целия този час не помръдна нито с един градус надясно или наляво, което при лошото време беше, меко казано, твърде необикновено.
— Чудно наистина! — отвърна Уайлдър разсеяно, което показваше, че по-скоро размишлява, отколкото слуша събеседника си.
— Някои моряци твърдят, че около тоя нос се въртял „Летящият холандец“ и често се появявал от наветрената страна на някой кораб и връхлитал върху него, сякаш да го атакува чрез абордаж. Разправят, че много кралски кръстосвачи вдигали екипажите си от сладък сън, когато наблюдателите забелязвали нощем да се приближава двупалубен кораб с отворени оръдейни амбразури и готови за бой батареи. Но този кораб не може да бъде „Летящият холандец“; а ако изобщо е кръстосвач, в най-добрия случай е просто голям военен шлюп116.
— Не — подкрепи го Уайлдър, — в никой случай не е „Холандецът“.
— На тоя кораб няма никакви светлини и изобщо се вижда толкова мъгляво, че не можеш да кажеш кораб ли е или не. Пък и „Холандецът“ винаги се появява от наветрената страна, а непознатият тук се намира точно от подветрената!
— Това не е „Холандецът“ — рече Уайлдър с дълбока въздишка, сякаш току-що се бе пробудил. — Хей, там, на гротсалинга!
Морякът, кацнал на салинга117, се отзова на повикването по обичайния начин, и последвалият кратък разговор по принуда се води повече с викове, отколкото с обикновена реч.
— От колко време виждаш непознатия кораб? — бе първият въпрос на Уайлдър.
— Аз току-що се качих тук, сър, но морякът, когото смених, ми каза, че го видял преди повече от един час.
— А този, когото смени, слязъл ли е вече? Или е оня, който, както виждам, седи от подветрената страна на топа118?
— Това е Боб Брейс, сър. Разправя, че не можел да заспи, затова стои на реята и ми прави компания.
— Прати го долу. Искам да поговоря с него.
Докато страдащият от безсъние моряк се спущаше по въжетата, двамата офицери мълчаха, потънали в размишления върху случилото се досега.
— Защо не си на койката си? — запита Уайлдър малко строго моряка, който, подчинявайки се на заповедта му, бе слязъл на шканците.
— Не ми се спи, ваша милост, та реших да остана още един час горе.
— Вписан си вече в две нощни вахти, защо държиш толкова да постъпиш и на трета?
— Да си призная, сър, откакто вдигнахме котва, ме тормозят предчувствия за нашето пътуване.
Мисис Уилис и Гъртруд, които слушаха този разговор, неволно се приближиха, за да чуват по-добре, и то с такъв интерес, който предизвикваше у тях нервен трепет и ускорение на пулса.
— Значи и вие изпитвате съмнения, сър! — възкликна капитанът с малко ироничен тон. — Може ли да попитам какво сте видели тук на борда, та нямате доверие на нашия кораб?
— Нищо лошо от това, че питате, ваша милост — отвърна морякът, стискайки шапката си с ръце като клещи, — а, надявам се, и от отговора ми. Тази сутрин аз бях гребец в лодката, когато подгонихме оня старец, и трябва да ви кажа, че не ми хареса начинът, по който ни се изплъзна. Пък и в тоя кораб от подветрената ни страна има нещо, което ми се вижда мътно, и трябва да призная, ваша милост, че колкото и да се въртя в койката, едва ли ще ме хване сън.
— Колко време мина, откакто забеляза кораба от подветрената страна?
— Не бих се заклел, че съм открил истински, жив кораб, сър. Вярно, видях нещо точно преди камбанката да удари седем, и всеки, който има добри очи, може да го види и сега — нито по-добре, нито по-зле.
— А къде беше корабът, когато го съзря за пръв път?
— С два-три румба по-близо до борда ни, отколкото е сега.
— Значи го разминаваме! — възкликна Уайлдър с такава очебийна радост, че не можеше да я скрие.
— Не, ваша милост, съвсем не. Вие забравяте, сър, че от постъпването на нощната вахта насам корабът се движи по-остро срещу вятъра.
— Вярно — съгласи се младият командир, разочарован. — Вярно, много вярно, напълно вярно. И откакто го забеляза, не е променил положението си?
— Според компаса не, сър. Той е бързоходец, иначе нямаше да се надбягва така с „Кралска Каролина“, пък и се движи остро срещу вятъра и всички разбират, че именно на това залага.
— Хайде, върви да си легнеш. Утре заран може да видим по-добре тоя кораб.
— И… чувате ли ме, сър? — вметна внимателно слушащият помощник. — Не разсънвайте хората долу с дълги като котвено въже приказки, ами спете, както се полага, и оставете всички други, които имат чиста съвест, да правят същото.
