— Да ни пази бог от чужди кораби! — възкликна навъсеният Найтхед. — Пинасът131 ни е окачен на кърмата, а до сушата трябва да има четиридесетина левги на североизток; с вода и хранителни припаси разполагаме в изобилие, а дванайсет силни ръце бързо могат да закарат лодка до американския континент, ако, разбира се, Америка е още там, където я видяхме снощи при залез.
— Значи предлагате да напуснем кораба?
— Да. Всички добри моряци трябва да пазят интересите на собственика, ала животът е по-скъп от парите.
— Да бъде волята бойкия! Но нали не мислите да сторите никакво зло на този господин, който според дълбокото ми убеждение управляваше кораба в най-критични обстоятелства с рядко за младостта си умение!
Найтхед промърмори под нос какво мисли да стори и се отдръпна настрана, очевидно да поговори с моряците, които изглеждаха напълно готови да подкрепят дори най-безчестните му и престъпни замисли. Последваха няколко минути на напрегнато очакване, през които Уайлдър мълчеше и стоеше спокоен, но на устните му трептеше като че презрителна усмивка, а самият той се държеше по-скоро като човек, който има властта да решава съдбата на другите, отколкото като такъв, който съзнава, че в този момент се решава собствената му участ. Когато най-после тъпоглавите моряци завършиха съвещанието си, помощникът се приближи да обяви решението им. Впрочем не бяха нужни думи, за да стане ясна същността на това решение: няколко моряци тутакси се заловиха да спуснат на вода спасителната лодка, докато други пренасяха в нея необходимите средства за съществуване.
— В този пинас има място за всички християни от кораба — заяви Найтхед. — Що се отнася до ония, които разчитат на други, е, нека поискат помощ оттам, откъдето са свикнали да получават.
— Значи ли всичко това, че възнамерявате да изоставите този потъващ кораб и да измените на дълга си? — произнесе Уайлдър спокойно.
Боязливият, но все още сърдит помощник го измери с поглед, в който се бореха страх и тържество, и отговори:
— Щом умеете да управлявате кораб без екипаж, лодка не ви трябва! Пък и не ще можете да кажете на приятелите си, които и да са те, че ви оставяме без средство да се доберете до сушата, ако наистина сте земна птица. Ето ви баркаса!
— Баркасът ли! Но вие много добре знаете, че без мачти дори с общи усилия не можем да го вдигнем от палубата, иначе нямаше да го оставите.
— Тези, които свалиха мачтите на „Каролина“, могат отново да ги сложат — обади се с подигравателна усмивка един моряк. — Няма да мине и час, след като ви оставим, и ще дойде някой килектор132, ще ви постави пак мачти и ще можете да заплавате заедно.
Уайлдър не благоволи да отговори. Той закрачи напред-назад по палубата замислен, но запазвайки пълно самообладание и спокойствие. В това време моряците, подтиквани от общо желание да напуснат повредения кораб час по-скоро, се подготвяха усилено за това. Озадачените и разтревожени жени не бяха успели още да си дадат ясна сметка за необикновеното положение, в което се намираха, когато видяха как безпомощният капитан бе пренесен край тях до лодката, а след една минута им бе отправена покана и те да се настанят до него.
Така въвлечени в тази драма, те започнаха да чувствуват наложителната необходимост да вземат някакво решение. Опасяваха се, че протестите ще бъдат безполезни, защото свирепите и злобни погледи, хвърляни от време на време към Уайлдър по време на работата, показваха, че има опасност тези упорити и невежи хора да прибягнат към нови насилия. Гувернантката мислеше да се обърне за подкрепа към ранения, но като видя как плахо и неспокойно се оглежда, докато го изнасяха на палубата, и каква телесна и душевна болка е изписана на набръчканото му лице, когато се мъчеше да го скрие с одеялата, с които беше увит, ясно разбра колко малко помощ можеше да се очаква от него.
— Какво ще правим сега? — попита тя най-сетне равнодушния наглед обект на своето безпокойство.
— Де да знаех! — отговори той бързо, обгръщайки с бегъл, но внимателен поглед целия хоризонт. — Не е изключено да се доберат до брега, ако затишието продължи цяло денонощие.
— А в противен случай?
— Вятър от северозапад или от която и да било друга посока ще бъде гибелен за тях.
— А корабът?
— Ако го напуснат, ще потъне.
— Тогава ще се опитам да смекча тези каменни сърца! Не знам защо проявявам такава загриженост за вашата съдба, загадъчни момко, но съм готова да понеса всякакви страдания, за да ви спася от тази опасност.
— Чакайте, уважаема госпожо — каза Уайлдър, спирайки я почтително с ръка, когато тя понечи да стане. — Аз не мога да напусна кораба.
— Кой знае. И най-упоритите понякога отстъпват, дори невежеството можеш да накараш да се вслуша в гласа на разума. Може пък и да успея.
— Една душа трябва да усмирите, един разум да убедите, един предразсъдък, над който нямате власт, да победите.
— За кого става дума?
— За самия мен.
— Какво искате да кажете, сър? Нима сте толкова слаб, че възмущението от тия хора да ви подтиква към такава лудост?
