— Приличам ли на луд? — запита Уайлдър. — Чувството, което ме води, може да е погрешно, ала то се корени в моите привички, в моите убеждения, бих казал — в моите принципи. Честта не ми позволява да напусна кораба, който командувам, докато една-единствена негова дъска може да се държи над водата.
— Какво е способен да направи сам човек в такъв критичен момент?
— Нищо — отвърна той с тъжна усмивка. — Аз трябва да умра, за да могат други достойни след мен да изпълнят дълга си.
Мисис Уилис и Гъртруд гледаха добродушните му очи и спокойно лице със загриженост, граничеща с ужас. В самото изражение на лицето му гувернантката четеше непреклонна решителност; а Гъртруд, макар и да потръпваше при мисълта каква жестока участ го очаква, все пак усещаше в младото си сърце такава топлота, че беше почти готова да повярва в похвалната му самоотверженост. Но гувернантката съзираше в решителността на Уайлдър само нови причини за тревога. Ако досега бе изпитвала нежелание да довери себе си и възпитаницата си на тази сган, която сега властвуваше на кораба, това нежелание се засили още повече, когато й заповядаха с груб и креслив глас да заеме бързо мястото си между тях.
— Помогни ми, боже, да реша що да правя! — възкликна тя. — Кажете ни нещо, момко; посъветвайте ни, както бихте посъветвали майка и сестра.
— Ако ми беше писано да имам такива близки и скъпи роднини, нищо нямаше да ни раздели в такъв момент.
— А има ли надежда за тия, които ще останат на разбития кораб?
— Съвсем слаба.
— А в лодката?
Уайлдър мълча почти една минута, преди да отговори. Той отново обърна очи към светлия, обширен хоризонт, оглеждайки много внимателно небето по посока на далечния континент. Нито един признак, показващ какво ще бъде времето, не убягна от вниманието му; на лицето му се отразяваха различните чувства, които го вълнуваха.
— Тъй като съм мъж — изрече той разпалено — и съм длъжен не само да съветвам, но и да закрилям жени като вас, аз не се доверявам на времето. Според мен шансът да ни забележи някой минаващ кораб е равен на вероятността тия, които рискуват да плават с пинаса, да се доберат до сушата.
— Тогава да останем — заяви Гъртруд и за пръв път, откакто бе излязла на палубата, в бледите й бузи бликна руменина. — Не искам да бъда в лодката с тия негодници.
— Хайде, хайде! — завика нетърпеливо Найтхед. — Всяка минута светлина е една седмица живот за нас, а всяка секунда затишие се равнява на година. Хайде, качвайте се, иначе ви оставяме!
Мисис Уилис не отговаряше, а стоеше като статуя на съмнението и нерешителността. По водата се чу плясък на гребла и след миг пинасът се плъзна по вълните, тласкан от силните ръце на шестима мощни гребци.
— Чакайте! — извика гувернантката, преборила се с нерешителността си. — Щом изоставяте мен, вземете поне възпитаницата ми.
На зова й помощникът отговори само като махна с ръка и избоботи нещо с грубия си глас. Настъпи продължителна, дълбока тишина, чуваше се само дишането на изоставените. Навъсените физиономии на моряците в пинаса скоро станаха смътни и едва различими, а после и самата лодка започна да се смалява, докато най-после се превърна в далечно петънце, което ту се повдигаше, ту се снишаваше в такт с движението на сините вълни. През цялото това време не бе проронена нито една дума. Всеки се взираше в отдалечаващата се лодка, докато му се премрежиха очите, и едва когато зрението престана да предава до мозъка този малък образ, Уайлдър се отърси от вцепенението, в което бе изпаднал. Тогава той извърна очи към спътничките си и притисна челото си с ръка, сякаш зашеметен от отговорността, която бе поел, съветвайки ги да останат. Но сковаващият страх отмина, отстъпвайки място на твърдост и решителност, много често изпитвани в критични моменти, защото спокойствието и самообладанието не можеха да го напуснат лесно и за дълго.
— Отидоха си! — каза той, поемайки тежко дъх. Като че дишането му бе дълго и неестествено прекъснато.
— Отидоха си! — повтори като ехо гувернантката, обръщайки изпълнени със силна тревога очи към неподвижната, сякаш изваяна от мрамор фигура на своята възпитаница. — Вече няма никаква надежда!
Погледът, който Уайлдър хвърли към същата безмълвна, но прекрасна статуя, беше не по-малко изразителен от погледа на тая, която я бе възпитавала от детинство. Лицето му беше замислено, а устните — стиснати, докато напрягаше всички сили на богатото си въображение и всестранния си опит.1
— Има ли надежда? — запита гувернантката, която следеше с неотклонно внимание и най-малката промяна върху потрепващото му лице.
Чертите му се проясниха, а озарилата ги усмивка беше като слънчева светлина, проникваща през най-черни буреносни облаци.
— Има! — отговори той твърдо. — Положението ни не е още толкова отчаяно.
— Тогава да възхвалим тоя, който управлява океана и земята! — възкликна с благодарност гувернантката, изливайки дълго потисканата си мъка с поток от сълзи.
Гъртруд се хвърли на шията на мисис Уилис и за минута неудържимите им чувства се смесиха.
