Докато спътничките му с по-лекия си труд се мъчеха да потиснат чувството на страх, Уайлдър постави двете мачти на лодката и подреди платната и другите предмети, които можеха да им потрябват в случай на успех. В тези занимания отлетяха два часа, сякаш минутите бяха мигове. Когато изтече това време, всичко беше готово. Тогава Уайлдър отряза въжетата, които придържаха лодката на мястото й, когато корабът беше в движение, така че тя стоеше изправена само на дървените си подставки и нищо друго не я свързваше с корпуса, който в това време бе потънал толкова дълбоко, че имаше опасност всеки миг да отиде на дъното. След като взе тази предпазна мярка, младият капитан покани дамите да се качат на лодката, да не би критичният момент да настъпи по-скоро, отколкото очакваше; защото добре знаеше, че потъващият кораб е като подронена стена, която всеки миг и при най-малкия тласък може да се сгромоляса.
След това се залови с не по-малко необходимата работа да направи подбор измежду хаоса от вещи, с които спътничките му от престараване бяха така задръстили лодката, че кажи-речи нямаше къде да настанят далеч по-драгоценните си особи. Въпреки многобройните и шумни протести на негърката Уайлдър изхвърляше от баркаса разните кутии, куфари и пакети, тъй като в последна сметка за него беше по-важна личната им безопасност. Скоро лодката бе разчистена от всичко, което при тези обстоятелства беше буквално излишно, ала остави предостатъчно за задоволяване на всичките им нужди и за осигуряване на известни удобства в случай, че се изплъзнеха от лакомата стихия.
Тогава, едва тогава Уайлдър можа да си отдъхне. Той бе нагласил платната така, че да бъдат готови да се вдигнат всеки момент; внимателно бе проверил да не би някое заплетено въже да свързва лодката с потъващия кораб, който по този начин щеше да ги повлече със себе си; и се бе уверил, че храната, водата, компасът и несъвършените уреди, използвани тогава за определяне местоположението на корабите, са грижливо сложени по местата си, за да бъдат винаги подръка. Когато всичко беше готово, той сам се настани при кърмата на лодката и с хладнокръвното си държане се помъчи да предаде от своята твърдост на не толкова смелите си спътнички.
Яркото слънце дремеше на хиляди места от всички страни на притихналия и изоставен кораб. Морето беше спокойно, само от време на време безпомощната грамада, на която все още стоеше „ковчегът“ с очакващите съдбоносния момент корабокрушенци, се повдигаше, събудена от унилия си покой, за миг се поклащаше тежко върху плискащите се вълни, а после затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в поглъщащата я стихия. Но корпусът изчезваше бавно, дори отегчително за тия, които очакваха с такова нетърпение окончателното му потъване, когато щеше да се реши участта им.
През тия часове на изнурително, страхотно напрежение следящите гибелта на кораба си разменяха по някоя и друга дума, в която звучеше увереност и понякога нежност, но с продължителни паузи, когато всеки се вглъбяваше в мислите си. Всеки се въздържаше да говори за опасното им положение, съобразявайки се с чувствата на останалите, но никой не можеше да потисне жаждата за живот, изпитвана от всички, и да скрие надвисналата над тях заплаха. Така течаха минути, часове, изниза се и целият ден и над морето започна да се спуща мрак, който постепенно стесняваше кръгозора им на изток, докато най-сетне от цялата заобикаляща ги пустош остана да се вижда само един малък мъгляв кръг около мястото, където се намираха. След тази промяна на гледката измина още един страшен час, през който им се струваше, че смъртта витае над тях, съпроводена от най-кошмарните си ужаси.
Изведнъж се чу тежък плясък и на морската повърхност изскочи и се заклати огромно туловище на кит, а подир него изплуваха стотици подражатели-рибки, които следваха неотлъчно царя на океана. На Гъртруд, която бе обхваната от трескаво безпокойство, й се струваше, че от морските дълбини излизат всички чудовища. Уайлдър се опитваше да я успокои, уверявайки я, че тези привични звуци са по-скоро предвестници на покой, отколкото признаци за някаква нова опасност, но Гъртруд виждаше мислено тайнствените им скривалища в подводните бездни и си представяше как отвратителните им обитатели висят над тях кат( на конец. Дори здравомислещият моряк се уплаши, когато забеляза върху тъмната водна повърхност черните перки на хищната акула, която с въртеше около потъващия кораб, усетила по инстинкт, че съдържанието на обречения кораб скоро ще стане плячка за нейните посестрими. В този момент изгря луната и обля с меката си, ала измамна светлина променящата се, но страшна сцена.
— Вижте — каза Уайлдър, когато нощното светило издигна своето бледо и тъжно кълбо над морския хоризонт, — поне ще имаме светлина за рискованото ни спущане!
— Нима то е толкова близко? — запита мисис Уилис, събирайки цялата си смелост, която й бе останала в това опасно положение.
