Хелена отмести очи към Беатрис. Старата прислужница се усмихна, но и тя имаше същия меланхоличен израз като майка й. Хелена устреми взор към Него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й; не се сдържа и огледа хваналия тен, току-що избръснат врат, яката с двете „S“ и зелената униформа, толкова намачкана във влака, а сега безупречно изгладена. Той стискаше букет рози — Беатрис вече бе предложила да ги натопи, но той любезно отказа и я помоли да изчака, та Хелена да ги види.
Тя стъпи на следващото стъпало. Ръката й леко се отпусна на перилата. Сега вече бе по-лесно. Повдигна глава и обхвана с поглед и тримата. И разбра веднага, че по някакъв забележителен начин това е най-хубавият миг в живота й. Защото усети какво виждат те и се огледа в очите им.
Майка й виждаше как по стъпалата слиза самата тя, с пропилените си мечти и погубена младост, Беатрис — момиченцето, което отгледа като своя собствена дъщеря, а Той — жената, която обичаше така всеотдайно, че не можеше да го крие зад скандинавска стеснителност и изискани маниери.
— Очарователна си — беззвучно изрече Беатрис.
В отговор Хелена й намигна. И слезе долу при тях.
— Значи успя сам да намериш пътя в този непрогледен мрак? — усмихна се тя на Урия.
— Да — отвърна той високо и отчетливо и гласът му отекна в облицованата с каменни плочи, висока като църква гостна стая.
Майка й говореше с троснатия си, малко писклив глас, а Беатрис прелиташе към трапезарията и обратно като дружелюбно привидение. Хелена не можеше да свали очи от диамантената огърлица на врата на майка си, нейното най-скъпоценно бижу, което се вадеше само в специални случаи.
Майка й направи изключение и остави вратата към градината притворена. Поради прекалено ниските облаци тази вечер едва ли щеше да има бомбардировки. Течението от открехнатата врата люлееше пламъка на стеариновите свещи, а сенките им танцуваха по портретите на сериозни мъже и жени с фамилия Ланг Майка й внимателно му разясни кой как се казва, какво е постигнал и от какво семейство са съпрузите и съпругите им. Урия я слушаше с изражение, което Хелена определи като лека, саркастична усмивка, но в полумрака не съумяваше да го види ясно. Майка й обясни, че се чувстват задължени да пестят ток през войната. Тя, естествено, не спомена нищо за промененото икономическо положение на семейството, нито поясни, че Беатрис е единствената им прислужница, а преди бяха цели четири.
Урия остави вилицата и се изкашля. Майката ги настани един срещу друг в южния край на дългата маса за хранене, а тя самата седна накрая.
— Наистина беше много вкусно, госпожо Ланг.
Вечерята бе съвсем обикновена. Не толкова обикновена, че да се сметне за обидно оскъдна, но не и толкова обилна, че Урия да се почувства като почетен гост.
— Благодарение на Беатрис — припряно обясни Хелена. — Тя прави най-вкусния виенски шницел в Австрия. Опитвали ли сте го преди?
— Само веднъж, доколкото си спомням. И изобщо не може да се сравни с този.
— Schwein51! — процеди майката. — Вероятно е бил приготвен от свинско месо. У дома използваме само телешко. Или пуешко в краен случай.
— Не се сещам вътре да е имало месо — усмихна се той. — Беше само от яйца и хлебни трохи.
Хелена тихо се засмя и майка й хвърли бърз поглед към нея.
Няколко пъти по време на обеда разговорът замираше, но след дългите паузи Урия взимаше думата толкова често, колкото и останалите. Още преди да го покани на вечеря, Хелена реши да не обръща внимание на мнението на майка си. Макар и учтив, Урия произхождаше от обикновен селски род, липсваше му изисканото поведение и маниери, които се придобиват от възпитанието в господарски дом. Но Хелена едва ли имаше причина да се тревожи. Тя направо се смая с каква лекота и непринуденост общуваше Урия.
— Сигурно възнамерявате да си намерите работа след края на войната? — попита майката и поднесе към устата си последното парченце картоф.
Урия кимна и търпеливо зачака неизбежно следващия въпрос, докато госпожа Ланг преглътне хапката си.
— И какво ще работите, ако смея да попитам?
— Пощальон. Или поне ми обещаха място, преди да започне войната.
— Ще разнасяте поща? Във вашата страна разстоянията между селищата не са ли твърде големи?
— Не е толкова зле. Заселваме се там, където има условия за живот. По бреговете на фиордите, в долините и на места, защитени от бури и ветрове. А имаме и няколко града и по-големи населени места.
— Наистина ли? Интересно. Може ли да попитам дали имате някакво имущество?
— Майко! — Хелена направо не повярва на ушите си.
— Да, скъпа? — Майка й попи устата си със салфетка и даде знак на Беатрис да прибере чиниите.
— Сякаш го подлагаш на разпит — тъмните вежди на Хелена образуваха криле на летяща чайка върху бялото й чело.
— Да — майка й се усмихна лъчезарно на Урия и вдигна чаша. — Това си е разпит.
Урия повдигна на свой ред чашата си и й се усмихна в отговор.
— Разбирам ви, госпожо Ланг Тя е единствената ви дъщеря. Ваше неотменимо право и, дори бих казал, ваш дълг е да си изясните докрай какъв мъж е намерила дъщеря ви.
