Тънките устни на госпожа Ланг вече се бяха свили, за да отпият, но внезапно чашата с вино спря във въздуха.
— Не съм заможен — продължи Урия, — но съм трудолюбив, имам глава на раменете си и сигурно ще успея да изхранвам себе си, Хелена и още няколко гърла. Обещавам да направя за нея всичко по силите си, госпожо Ланг.
Хелена почувства неистово желание да се разкиска и същевременно я обзе странно вълнение.
— Велики Боже! — извика майка й и остави чашата. Май доста избързвате, млади момко?
— Да — Урия отпи голяма глътка вино и продължително заразглежда чашата. — И трябва да повторя, че това вино наистина е много хубаво, госпожо Ланг.
Хелена се опита да го ритне, но не стигна до крака му под широката дъбова маса.
— Но днес времената са особени. И има много малко от него — той остави чашата си, но все още не я изпускаше от очи.
Едва видимата усмивка, която Хелена сякаш бе доловила, сега бе изчезнала.
— Седял съм и съм разговарял с другарите ми от войната във вечери като тази, госпожо Ланг. Какво ще сторим някой ден за новата Норвегия и за всички мечти, които ще осъществим. По-мащабни и по-незначителни. И само няколко часа по-късно те лежаха безвъзвратно мъртви на бойното поле.
Вдигна поглед и погледна госпожа Ланг в очите.
— Избързвам, защото открих жената, която обичам и която ме обича. Навън бушува война и всичките ми приказки за бъдещи планове са само прах в очите. Живея за мига, госпожо Ланг. А може би и вие имате само него.
Хелена бързо погледна майка си. Тя седеше като попарена.
— Днес получих писмо от норвежката полиция. Ще се запиша във военния лазарет в Синсен Скуле52 в Осло за медицински преглед. Тръгвам след три дена. И смятам да взема дъщеря ви със себе си.
Хелена притаи дъх. Тежкото тиктакане на стенния часовник отекваше в стаята. Диамантите на майка й продължаваха да блестят, а мускулите й се стягаха и се отпускаха под набръчканата кожа на врата й. Внезапен полъх от вратата към градината наведе пламъците на свещите и по сребристия тапет сенките подскочиха между тъмните мебели. Само сянката на Беатрис на вратата към кухнята не помръдваше.
— Strudel53 — оповести майката и махна с ръка към Беатрис. — Виенски специалитет.
— Искам само да знаете, че наистина го очаквам с нетърпение — каза Урия.
— Да, така и трябва — майката се усмихна с присвити устни. — Приготвен е от ябълки от собствената ни градина.
Полицейското управление „Хилброу“ в центъра на Йоханесбург приличаше на крепост: бодлива тел увенчаваше стените на оградата, а телени мрежи защитаваха малките като бойници прозорци.
— Само в този район снощи са убити двама чернокожи — обясняваше полицай Есайас Бърн, докато превеждаше Хари през лабиринт от коридори, боядисани в бяло с излющени стени и изтъркан линолеум. — Видяхте ли огромния хотел „Карлтън“? Затворен е. Белите отдавна се евакуираха в предградията и сега стреляме само по нашите.
Есайас повдигна панталоните си. Беше мургав, висок, с криви крака и възпълничък. Под мишниците на бялата му найлонова риза имаше петна от пот.
— Към днешна дата Андреас Хохнер лежи в затвора Sin City54 извън града — допълни той. — Днес го доведохме тук заради разпитите.
— Има ли и други желаещи освен мен? — попита Хари.
— Ето че пристигнахме — Есайас зави към една врата.
Влязоха в стая, където двама мъже стояха със скръстени ръце и гледаха през боядисания в кафяво прозорец на стената.
— Прозрачно е само от нашата страна — прошепна Есайас. — Той не ни вижда.
Двамата пред прозореца кимнаха на Есайас и Хари и се отдръпнаха.
Есайас и Хари се вгледаха в тясна, затъмнена стая, по средата със стол и малка маса. На масата имаше пепелник, пълен с фасове, и микрофон на поставка. На стола седеше тъмноок мъж с гъсти и черни, увиснали мустаци. В негово лице Хари веднага разпозна онзи тип от неясната снимка на Райт.
— Норвежецът ли е? — промърмори единият от двамата мъже и кимна към Хари. Есайас Бърн мълчаливо потвърди.
— Окей — каза мъжът с лице към Хари, но дори за миг не изпусна от очи мъжа в малката стая. — Твой е, норвежецо. Имаш двайсет минути.
— В телефакса пишеше…
— Майната му на телефакса, норвежецо. Знаеш ли колко държави искат да разпитат или, най-добре, да екстрадират този негодник?
— Ами, не.
— Радвай се, че въобще имаш възможността да говориш с него — отсече мъжът.
— Защо се е съгласил да говори с мен?
— Откъде да знаем? Питай го.
Хари се опита да диша със стомаха си, когато влезе в тясната, задушна стаичка за разпит. Ивици червена, течаща ръжда образуваше върху стената фигура, подобна на решетка. Точно там висеше часовник. Показваше единадесет и половина. Хари мислеше за полицаите, наблюдаващи го с бдителни очи. Навярно затова по дланите му изби студена пот. Тялото на стола бе свито на кълбо, а клепките му — полузатворени.
— Андреас Хохнер?
— Андреас Хохнер ли? — повтори шепнешком мъжът на стола, вдигна поглед и придоби вид на човек, току-що забелязал нещо, което копнее да стъпче. — Не, той си е вкъщи и чука майка ти.
