Хари седна внимателно. Струваше му се, че чува гръмкия смях от другата страна на черното огледало.
— Аз съм Хари Хуле от норвежката полиция — тихо се представи той. — Съгласил си се да говориш с нас.
— Норвегия ли? — скептично попита Хохнер. Наведе се напред и усърдно заразглежда личната карта, която му показа Хари. После се усмихна малко глуповато:
— Извини ме, Хуле. Не са ме уведомили, че днес е ред на Норвегия, нали разбираш. Очаквах ви.
— Къде е адвокатът ти? — Хари сложи папката на масата, отвори я и извади лист с въпроси и бележник.
— Забрави за него, нямам му доверие. Този микрофон включен ли е?
— Не знам. Има ли значение?
— Не искам негрите да ни слушат. Имам интерес да сключа сделка. С теб. С Норвегия.
Хари вдигна очи от листа. Часовникът тиктакаше над главата на Хохнер. Бяха изминали три минути. Нещо му подсказваше, че едва ли разполага с отпуснатото му време.
— Каква сделка?
— Микрофонът включен ли е? — процеди през зъби Хохнер.
— Каква сделка?
Хохнер завъртя очи с досада. После се наведе напред над масата и бързо прошепна:
— В Южна Африка се присъжда смъртно наказание за нещата, които казват, че съм извършил. Разбираш ли накъде бия?
— Да речем. Продължавай.
— Ще ти разкажа някои неща за онзи мъж в Осло, ако ми гарантираш, че твоето правителство ще помоли тукашния негърски кабинет да ме помилват. Понеже съм ви помогнал, нали? Вашата министър-председателка беше тук, обикаляше с Мандела и двамата се прегръщаха. Сега големците от Африканския национален конгрес55 взимат решенията, а те харесват Норвегия. Вие ги подкрепихте, бойкотирахте ни, когато негърските комунисти искаха да ни бойкотирате. Ще ви послушат, разбираш ли?
— Защо не направиш бартер, като помогнеш на тукашната полиция?
— Мамка му! — Юмрукът на Хохнер се стовари върху масата с такава сила, че пепелникът подскочи и наоколо се разлетяха фасове. — Нищо ли не разбираш глупако! Мислят, че съм убил негърчета!
Ръцете му се вкопчиха в плота на масата. Гледаше Хари с широко отворени очи. После лицето му сякаш се пръсна, сбръчка се като спукана топка. Зарови лице в ръцете си.
— Искат само да ме видят на бесилото, нали!
Последва отчаяно ридание. Хари го изучаваше с поглед. Колко ли часа онези двамата бяха държали Хохнер буден тук и го бяха разпитвали, преди да се появи той. Пое дълбоко въздух. После се наведе напред над масата, сграбчи микрофона с едната си ръка, а с другата дръпна кабела.
— Deal56, Хохнер. Имаме две секунди на разположение. Кой е Урия?
Хохнер го погледна между пръстите си.
— Какво?
— Побързай, Хохнер, скоро ще влязат!
— Той… той е един дъртак, сигурно над седемдесет. Виждал съм го само веднъж, при доставката.
— Как изглежда?
— Стар, както ти казах…
— Опиши го!
— Носеше палто и шапка. А и беше в полунощ на зле осветено товарно пристанище. Сини очи, мисля, среден ръст…
— За какво си говорихте? Бързо!
— За какво ли не. Първо говорихме на английски, но сменихме езика, щом разбра, че знам немски. Разказах му, че родителите ми са от Елзас. Каза, че е бил там, в Зенхайм.
— Каква е задачата му?
— Не знам. Но е аматьор, говореше много, а щом се сдоби с пушката, каза, че повече от петдесет години не е пипвал оръжие. Мразел…
Вратата рязко се отвори.
— Какво мрази?
В същия миг усети как някой стисна ключицата му с всичка сила и изсъска в ухото му:
— Какво, по дяволите, правиш!
Хари не отлепи очи от Хохнер, докато го влачеха заднишком към вратата. Погледът на Хохнер бе безизразен, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Хари видя как устните му се раздвижиха, но не чу какво казва.
После вратата пред него се затвори с трясък.
Хари търкаше брадичката си, докато Есайас го караше към летището. Бяха пътували двадесет минути, когато Есайас заговори:
— Работихме по този случай цели шест години. Онзи списък с доставките покрива повече от двадесет държави. Опасявахме се точно от това, което се случи днес: някой да се изкуши да обещае дипломатическа помощ, за да се сдобие със сведения.
Хари повдигна рамене.
— Е, и? Вие сте го заловили и сте си свършили работата, Есайас. Само ви остава да се закичите с медали. Не е ваш проблем какви уговорки се правят между Хохнер и правителството.
— Ти си полицай, Хари, знаеш какво означава да гледаш как престъпниците се разхождат на свобода: тези хора убиват, без да им мигне окото. И знаеш, че ще продължат да правят същото, веднага щом се озоват отново на улицата.
Хари не отговори.
— Разбираш, нали? Добре. В такъв случай имам предложение. Явно ти си получи твоя дял от сделката с Хохнер. Значи от теб зависи дали ще спазиш уговорката. Или ще я нарушиш. Understand — izzit’57.
— Само си върша работата, Есайас, а по-късно Хохнер може да ми потрябва за свидетел. Съжалявам.
Есайас удари волана толкова силно, че Хари подскочи.
