Уилсън се втурна към ъгъла, зави надясно - и изведнъж се озова пред заведението „Пица Хът“, което бе търсил. Вратите му бяха затворени с катинар, а светлините вътре бяха угасени.
Някъде отзад местната леля Марта продължаваше да крещи.
Уилсън се втурна през улицата и затича към дюните. Градът се бе разпрострял чак до подножието на платото Гиза и стигаше на метри от древния некропол. Неочаквано Уилсън видя пред себе си съвършените силуети на две гигантски пирамиди, очертани на фона на нощното небе. Бяха по-близо, отколкото предполагаше. Помисли си, че разполагането на „Пица Хът“ на това място си е чист цинизъм, и се зачуди как ли биха реагирали фараоните на подобно кощунство.
Пирамидата на Хуфу беше най-голямата и най-близката. Следващата беше на Хафра - вторият портал. Лесно можеше да се разпознае по острия връх - горната третина все още беше покрита с оригиналната облицовка от бял варовик.
Уилсън не можеше да види оттук третата пирамида, тази на Менкаура. Много по-малка от другите две, тя се губеше зад тях. Мъгливата светлина на града се стапяше в нощното небе. Луна нямаше. Единствената звезда, която се виждаше ясно, беше Полярната.
Уилсън се спусна по стръмната дюна и потъна в още по-черен мрак. Пясъкът скърцаше под него, докато се катереше на четири крака към върха на следващата дюна. Изкачи я, погледна надолу и прошепна:
- Активирай Опосум.
„Господи...“
Мракът изчезна и той видя колосалните пирамиди в цялото им ъгловато великолепие. Бяха огромни като планини, много по-големи, отколкото бе очаквал. Бяха издържали на природните стихии повече от четири и половина хилядолетия. Уилсън си спомни арабската поговорка, която му бе казал Бартън:
„Човекът се страхува от времето, а времето се страхува от пирамидите“.
В подножието на двете най-големи пирамиди бяха подредени подобни на пейки гробници. Бяха стотици. Древно гробище. Това бяха така наречените
Три по-малки пирамиди, в които били погребани трите любими жени на Хуфу, се издигаха западно от мастабите. Всяка беше висока двайсет и пет метра, но те изглеждаха като играчки в сравнение с грамадата, която фараонът бе издигнал за себе си.
Това беше пътят, по който трябваше да поеме Уилсън под прикритието на мрака - между трите по-малки пирамиди и мастабите.
Докато пълзеше възможно най-тихо по пясъка, Уилсън можеше да види лицето на Сфинкса на не повече от четиристотин метра - гледаше към него над дюните. Уилсън се гордееше със себе си - бе успял да стигне чак до Египет и входът към втория портал се намираше съвсем близко.
* * *
Офицерът от египетската армия, застанал високо на източната стена на пирамидата на Хуфу, нагласи фокуса на уреда си за нощно виждане. Високотехнологичното устройство му осигуряваше идеална видимост в тъмното, макар и в зелени оттенъци.
Офицерът откачи радиостанцията от колана си и прошепна в микрофона на арабски:
- Открих цел! На сто и петдесет метра на изток. Идва към вас. Движи се право напред. Не го изпускайте от поглед. - Превключи канала и заговори на английски. - Сър, имаме нещо.
Долу на платото двама командоси от най-елитната част от Египетските въоръжени сили, Отряд 999 за пряко действие и разузнаване, вече тичаха през редиците камъни. Екипирани с уреди за нощно виждане и радиостанции, двамата се движеха бързо и безшумно.
- Държите ли го? - попита сърдит глас.
Офицерът приближи радиостанцията към устата си.
- Да, държим го на прицел. Сам е.
- В никакъв случай не бива да бъде нараняван - каза дълбокият глас. - Разбрахте ли?
- Да, сър. - Офицерът кимна. - Разбирам, сър. - Гледаше как хората му уверено приближават целта.
Командир Висблат се качи на задната седалка на сребристата лимузина. Прозорците на колата бяха затъмнени.
- Повтарям - не бива да бъде нараняван. В никакъв случай не сваляйте слънчевите му очила. Разбрахте ли ме? - Шофьорът затвори вратата след него. - Просто го задръжте, докато дойда.
Офицерът отново смени канала на радиостанцията и заговори на арабски:
- Не бива да бъде нараняван. Повтарям. Не бива да бъде нараняван.
Командосите от Отряд 999 - поддържаха зрителна връзка - спряха и кимнаха. Целта им се намираше само на метри от тях. Двамата бяха обучени да действат в идеален синхрон.
Уилсън беше напълно изненадан, когато двама войници изскочиха пред него. Бяха с визьори за нощно виждане. Явно Фарук Насър беше казал истината - руините се пазеха от войници.
Дулата на два автомата гледаха право към него.
- Горе ръцете! - викна на английски единият войник.
- Няма убива! - добави вторият.
Уилсън се престори на объркан в тъмното - войниците нямаше как да разберат, че вижда идеално. Двамата го приближиха под ъгъл четирийсет и пет градуса.
Изведнъж Уилсън се метна към по-близкия и смъкна визьора му. В отговор изненаданият командос даде откос с автомата си.
