С визьора в ръка Уилсън се втурна към убежището на мастабите. Зави наляво... надясно... и хукна към Сфинкса. Между руините се чу рев на двутактов мотор. Приближаващите светлини го ослепиха.
„Имат мотоциклети!“ - осъзна Уилсън.
Зави рязко надясно... после наляво, но моторът продължаваше да го следва. Всичко ставаше все по-ярко и му пречеше да вижда. Нямаше друг избор освен да отмени командата Опосум.
Внезапно се препъна и падна.
Ревящата машина бе точно зад него!
Уилсън скочи и отчаяно затича отново. Сянката му летеше по земята пред него. С последни усилия той се метна между някакви гробове. Тук разстоянието между мастабите бе по-малко и на моториста щеше да му е по-трудно да го последва.
Но в следващия миг видя, че е попаднал в задънена улица!
Моторът спря и му препречи пътя за изтегляне. Ярката светлина на халогенния фар го освети.
Беше капан.
Калифорния, Америка
Сграда „Меркурий“, етаж 2
19 май 2081
19:12
4 дни преди опитното прехвърляне
Бартън се чудеше как да препрограмира температурните подавания към транспортната капсула незабелязано и затова слушаше разговора, който се водеше около него, с половин ухо. Знаеше, че няма да му е лесно да заблуди екипа - всички бяха специалисти. Но трябваше да го направи. Единственият начин Уилсън да бъде изпратен седемдесет и пет години в миналото бе температурата на транспортната капсула да се повиши със седемнайсет градуса.
Карин, Бартън и Дейвин седяха на сините канапета в „зоната за дискусии“ и пиеха зелен чай, а вълните шепнеха тихо на заден план. Срещата им продължаваше вече повече от два часа. Над тях висеше холографски работен лист, пълен с данни от симулации на прехвърлянето, разделени на различни секции.
Дейвин виждаше, че Бартън не ги слуша внимателно, и затова повтори:
- Виж, Бартън, ако пратим Уилсън, без да го модифицираме, има реална опасност той да бъде отслабен при прехвърлянето.
Бартън се върна в реалния свят.
- Извинявай. Какво каза?
- Че Уилсън може да бъде отслабен при прехвърлянето.
- Какви ще са страничните ефекти? - попита Карин.
Дейвин избърса очилата си с кърпичка.
- Зависи колко далеч във времето ще пътува.
Думите му напълно извадиха Бартън от унеса му.
- Това пък защо? - попита той.
Дейвин си сложи очилата и обясни:
- Симулациите ми показват, че времето действа като филтриращ механизъм. Явно е свързано с магнитната честота на Земята. За щастие Уилсън ще пътува през съвсем кратък отрязък от времето. Трийсет минути напред е почти нищо. Въпреки това изследванията ми показват, че след прехвърлянето той може да стане обект на нападение. - Дейвин застана зад канапето и направи серия тай-чи движения. Ризата му беше извадена от панталона, престилката му бе измачкана. - Направих изчисленията. - Спря след третото движение, явно уморен от минималното натоварване, и разтри отпуснатия си корем. - Има вероятност да стане обект на оптична тракеноидна реакция.
Това беше последното, което искаше да чуе Бартън.
- Военните са направили пълни проучвания на феномена - добави Дейвин.
Карин вече работеше с таблета си и вадеше допълнителна информация на екрана.
- Защо се случва това? - попита тя.
- Очите са най-сложният компонент в хромозомната таблица - отвърна Дейвин. - На микроскопично ниво сетивните краища, наричани оптични тракеноиди, които свършват в окото, престават да отделят химикали в определени радиали от ириса. Ние тълкуваме подсъзнателно липсата на радиалите като страх. Всички човешки същества, в това число и ние тримата, са биологично програмирани да са враждебни към всеки, който показва слабост по такъв начин.
Дейвин се загледа в екрана.
- Това е основен инстинкт, който се корени в хищническата природа на предците ни. Когато животното умира, тракеноидната секреция в очите му е нулева. Това на свой ред подсилва нуждата ни да убиваме. Ето ви причината защо серийните убийци изпитват желанието да продължават да отнемат човешки живот. Те се пристрастяват към оптичната тракеноидна реакция точно преди момента на смъртта. Точно така открихме феномена - при проучването на серийни убийци.
На екрана на Дейта-Тран се появиха страници поверителна информация.
Бартън слушаше с огромен интерес, като полагаше усилия да скрие вълнението си.
- Чела съм за това - каза Карин. - Това е и причината да видиш за първи път някой човек и неясно защо да го намразиш.
Дейвин посочи графиката в горния ляв ъгъл на екрана.
- Това се нарича
Карин - пишеше бързо на таблета си - попита:
- Защо са се интересували толкова?
