В стъклото Уилсън видя отраженията на двама полицаи в черни униформи, застанали точно зад него, с извадени пистолети. Като правеше всичко по силите си да успокои дишането си, Уилсън внимателно нагласи слънчевите си очила и се обърна към тях. В същото време, под затъмнените стъкла, се огледа за най-близкия изход.
- Добре ли сте? - отново попита сержантът.
Уилсън се потърка по тила.
- Искаха да ме ограбят.
- През главния вход е много по-безопасно - каза сержантът и посочи в другата посока. - В бъдеще по-добре използвайте него.
Уилсън изобщо не подозираше, че в джоба на сержанта има фоторобот на издирван от полицията беглец - абсолютен двойник на Уилсън.
Отвън положението сякаш се беше нормализирало. Сивобрадия не се виждаше никакъв. Охранителите стояха на пост при вратата. Тълпата се беше разпръснала по кашоните си, вече с три долара по-богата.
Уилсън се изправи несигурно. Единият от полицаите го подкрепи и се засмя.
- Май не са харесали облеклото ви, любовна машино.
Уилсън погледна тениската си.
- Подарък ми е.
- Тук са малко чувствителни на тема мода - каза полицаят.
Сержантът прибра пистолета си и посочи устата на Уилсън.
- Тече ви кръв.
Уилсън се избърса и по дланта му остана лепкава червена следа. Той притисна устната си с ръка, за да спре кръвотечението.
- За в бъдеще използвайте главния вход - отново го посъветва сержантът.
Уилсън направи всичко по силите си да отговори спокойно.
- Абсолютно, ще... тоест повече няма да минавам оттук.
С обляно в пот лице се затътри към гишетата за билети. Дишането му отново се ускори - нервите му определено бяха опънати до скъсване.
На гишетата нямаше хора и той нетърпеливо почука по стъклото. Едра чернокожа жена се надигна от бюрото си и тръгна тежко към него. Уилсън сложи картата на „Америкън Експрес“ в подноса помежду им.
- Еднопосочен билет до Мексико Сити. - И нервно погледна към часовника на стената.
- Мексико Сити? — повтори тя и го изгледа по начин, който Уилсън изтълкува като изпълнен със съмнение. Той избърса кръвта и потта от брадичката си и я погледна с хладнокръвието на телевизионен водещ.
- Защо, не може ли?
Тя насочи вниманието си към ноктите си.
- Може, разбира се. - И затрака на клавиатурата, като много внимаваше да не натиска клавишите прекалено силно.
- Нека бъде първа класа, скъпа. - Стори му се напълно уместно да покаже малко увереност, за да маскира донякъде окаяното си положение.
- Влакът заминава в три и половина - каза тя. - Имате прекачване в Сан Антонио. - Жената летаргично взе кредитната карта. - Имате ли паспорт?
Точно тогава от високоговорителите прогърмя глас:
- Дами и господа...
Звукът накара Уилсън да се свие като дете, очакващо пердах.
- ... влакът от три и петнайсет за Далас заминава от двайсет и първи коловоз. Последно повикване.
Гласът отекна в сградата и заглъхна.
Жената се наведе към стъклото.
- Имате ли паспорт?
Уилсън тревожно огледа фоайето за Сивобрадия, но не го видя никъде. За щастие нямаше и полиция.
- Да, имам паспорт.
- Мога ли да го видя, ако обичате?
Той потупа джобовете си.
- Ъ-ъ-ъ... у жена ми е. Тя ще дойде всеки момент.
- Искате ли билет и за нея?
Уилсън ѝ пусна пресилена кървава усмивка.
- Не, Джуди, жена ми няма да пътува с мен. - Беше прочел името на табелката на жената - „Джуди, касиер“.
Жената като че ли не се впечатли от това фамилиарничене и рязко вкара кредитната карта в ръчната машина - щрак-щрак, - след което пъхна квитанцията и химикалка под стъклото.
- Двеста и десет долара.
Уилсън се подписа на съответното място и веднага върна квитанцията. Жената сравни двата подписа - изглеждаха достатъчно сходни - и посегна към телефона.
- Ще трябва да потвърдя транзакцията.
- Ноктите ви са прекрасни - отвърна Уилсън.
Комплиментът веднага я накара да се загледа в пръстите си, сякаш се опитваше да реши дали наистина е така. Ноктите бяха яркочервени, много дълги и рязко контрастираха с тъмнокафявата ѝ кожа.
Тя го погледна.
- Наистина ли?
- Да, много са изискани.
- Порцеланови са.
В този момент Джуди си спомни къде е виждала лицето на високия бял мъж - по телевизията! Издирваха го за убийство или нещо такова! Пръстите ѝ стиснаха кредитната карта. Тя внимателно остави телефонната слушалка и пъхна билета и картата под стъклото. Този път гласът ѝ леко трепереше.
- Трийсет и осми перон е натам. - Усмихна се широко и посочи наляво. Ръцете ѝ също видимо трепереха.
- Благодаря - отвърна Уилсън. - Много ми помогнахте. - Беше усетил внезапната промяна в поведението ѝ. Потрепващите пръсти я бяха издали.
Джуди изчака клиентът беглец да се скрие зад ъгъла и веднага грабна телефона.
- Свържете ме с полицията - каза задъхано. - Спешно е.
