Изгряващото слънце беше изчезнало от хоризонта и на негово място се бе настанил мрачен купест облак. Времето се беше променило много бързо. Хелена стискаше щурвала така силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели от напрежението, докато пилотираше самолета към гигантската буря. С мъка овладяваше машината.
Уилсън се провря покрай нея и се настани на лявата седалка.
- Крайно време беше! - извика Хелена.
Уилсън си сложи колана.
- Очертава се веселба. - Самолетът подскачаше: снишаваше се и се издигаше с по трийсетина метра.
- Вече си мислех, че няма да се върнеш!
Понякога височината им беше толкова ниска, че Уилсън различаваше разпенените гребени на вълните, които ставаха все по-големи.
- Май е по-добре аз да поема управлението - рече той иронично. - В края на краищата нямаш разрешително за пилот.
Хелена му хвърли изпепеляващ поглед.
- Тази буря се появи изневиделица! Беше невъзможно да държа постоянен курс. А ти идваш и се правиш на интересен.
- Направо си изкарала акъла на Естир. Виж я, горкото куче. - Уилсън плавно пое управлението и самолетът бързо набра височина.
Хелена не можеше да разбере какво прави Уилсън. Вече повече от четирийсет минути беше летяла на височина под сто метра.
- Какво стана с радара? Не трябваше ли да стоим под него?
- Вече сме далеч от всичко. - Уилсън погледна таблото. - Тук няма никакви радари, можеш да си сигурна.
- Знаеш ли колко е натоварващо да летиш така ниско?
- Справи се отлично.
Хелена вдигна пистолета и опря дулото в дясното слепоочие на Уилсън.
- Време е да отговориш на въпросите ми! - От натиска главата му се килна настрани.
- Не мислиш ли, че има и по-добри начини да поговорим? - отвърна той.
- Отсега нататък аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш! Например - кой си ти, по дяволите? И какво правим?
Уилсън посочи зловещата купеста облачност пред тях.
- Ако случайно не си разбрала, тази буря е опасна. Много опасна. Във време като това могат да се образуват големи въздушни ями. - Сякаш по даден знак огромна светкавица удари повърхността на океана и кабината се озари от ослепителна светлина. - Ще разкарам самолета оттук, става ли?
- Няма да ти позволя да сменяш темата.
С все така опрян в слепоочието пистолет Уилсън зави надясно - на запад, където небето бе по-чисто; друсането постепенно намаля. Уилсън си даваше сметка, че промяната на курса ще се отрази критично върху запасите им от гориво.
- Виж, много добре разбирам как се чувстваш - каза той.
- Искам отговори! Не ме карай да направя някоя глупост!
- Ще те попитам направо - значи не смяташ, че да опираш пистолет в главата ми е глупост, така ли?
Уилсън вече си имаше достатъчно неприятности - намираше се на повече от хиляда километра от целта си, горивото беше проблем и все още не беше разбрал как точно се работи с навигационния компютър. Полицията в Хюстън го преследваше незнайно защо и само преди два дни беше попаднал в автомобилна катастрофа, която едва не го размаза. Беше му дошло до гуша и той гневно перна цевта на пистолета.
- Ако ме застреляш, кой ще спусне самолета... ти ли?
Простата логика накара Хелена да заври в собствен сос.
- Напомняш ми за бившата ми приятелка - добави той.
Хелена стисна зъби, за да не извика от ярост. После се овладя и попита:
- Къде отиваме?
Уилсън посочи оръжието.
- Това ли е нормалният ти начин да разговаряш с хора?
- С идиоти като теб - да!
- Явно си страхотна в общуването! С нещо подобно ли си вадиш хляба?
- Ще отговориш ли на въпросите ми, или не?
- Не!
През следващите петнайсет минути Хелена не проговори, нито помръдна. Единственият звук в кабината беше успокояващото бръмчене на двигателите. Уилсън се възползва от затишието да разучи навигационния компютър. Отне му известно време, но накрая успя да въведе координатите и изчисли горивото. Нямаше да е лесно, но ако времето се задържеше добро, можеше и да стигнат.
Доволен, че нещата изглеждат по-добре, той се обърна към Хелена.
- Казвам се Уилсън Даулинг. Австралиец съм. В момента летим с витлов самолет на височина хиляда и петстотин метра в посока към Мексико.
- Къде в Мексико?
- Полуостров Юкатан.
Хелена се обърна към него за първи път откакто беше пернал пистолета ѝ и се загледа в профила му. Беше се обръснал и сега носеше бяла риза и черни панталони. Стояха му много по-добре от предишното облекло; вероятно можеше да се каже, че е красив, но точно в този момент тя бе по-склонна да го ненавижда заради това.
- Защо полуостров Юкатан?
- Това е всичко, което мога да ти кажа.
Хелена изсумтя раздразнено.
- За момент си помислих, че ще се представиш добре.
Уилсън видя отпред облаци, натисна едно копче на компютъра и самолетът автоматично набра височина, увеличавайки по този начин обхвата им. Вече имаше малка вероятност да успее да кацне някъде и да зареже Хелена. Налагаше се да я търпи до края на пътуването. Жалко.
- Отивам на едно място, наречено Чичен Ица - отвърна той.
- Древният град ли?
- Не, заведение за пържени пилета.
