- По-добра възможност няма да имаме - отвърна Уилсън. - Отново намали оборотите и бръмченето на двигателите стана по-басово. - Но трябва да кажа, че на снимките изглеждаше по-голям.
- Как така изглеждаше по-голям?
Демонстрирайки самоувереност, Уилсън махна едната си ръка от щурвала и посочи напред.
- Спокойно, знам какво правя. Планът е да кацна точно зад онези дървета. - И наистина, зад дърветата имаше равен затревен площад, минаващ като писта през центъра на града.
Хелена се размърда неспокойно в седалката.
- Внимавай. Играеш си не само със своя живот.
- Ще ни е нужно колкото се може повече разстояние за кацане. Честно казано, не очаквах да вали. Това може да създаде известни проблеми.
- Ако умра, здравата ще ти се ядосам - изстена Хелена.
Бордовият компютър подаде предупредителен сигнал:
- Горивото свършва... Горивото свършва...
Двигателите се закашляха.
През кабината премина обезпокоителна тръпка - предсмъртна тръпка, както я наричаха пилотите. После едната перка изведнъж спря да се върти. Уилсън си помисли, че са късметлии, че другата все още работи, но точно тогава тя също замлъкна и направи последен оборот. Явно решението му да прелети над града се беше оказало много лоша идея.
Скоростта им рязко намаля и Уилсън избута щурвала напред - нямаше друг избор освен да увеличи наклона на кацане. Насочваха се право към върховете на дърветата. Всичко се случваше ужасно бързо. Площадът изчезна зад гъстата растителност.
- Страхотно, Уилсън. Направо страхотно! - извика Хелена.
Дъждът заплющя свирепо по предното стъкло.
Вятърът виеше в крилете.
Със стържене на стомана самолетът забърса листата. Клони зашибаха фюзелажа. Изведнъж носът се показа от джунглата, последван от колесника, който се удари с огромна сила в земята. Уилсън и Хелена полетяха напред, задържани от предпазните колани.
Натиснал педалите, Уилсън се мъчеше да овладее машината, която се носеше с безумна скорост по мократа трева. Профучаха покрай пирамидата Кастильо и покрай Храма на воините.
Движеха се прекалено бързо!
Каменната стена в края на площада се носеше устремно към тях.
- Тъпо - отново каза Хелена, но този път едва чуто.
- Адски тъпо. - На всичкото отгоре започваше да вижда през очите на Уилсън и картината се губеше в червеникава мъгла.
Кабината се друсаше и подскачаше, сякаш всеки миг щеше да се разпадне.
- Хайде де! - извика Уилсън, сякаш предизвикваше някакъв противник.
Самолетът улучи иригационен канал, наполовина пълен с вода. Предният колесник се счупи и носът заора в земята. Стъклото се напука. Кал оплеска предния прозорец. Всичко се тресеше неудържимо.
Уилсън, вече в ролята просто на пътник, се взираше в приближаващата каменна стена.
Скоростта им намаляваше — но дали щяха да спрат навреме?
Оставяха след себе си все по-дълбока бразда, минаваща през целия площад. Кална вода продължаваше да пръска по предното стъкло. Попаднаха на втори канал, кабината се разтресе и подскочи. После се плъзнаха и спряха само на сантиметри от стената.
Настъпи пълна тишина.
Уилсън се обърна към пътничката си и се ухили.
- Идеално кацане, какво ще кажеш?
Шокираната Хелена се хвана за главата.
- Ох, Господи!
- Добре де, почти идеално.
Вратата на осакатения самолет се отвори и Уилсън подаде глава навън.
- Казах ти, че всичко ще е наред.
Отново беше завалял ситен дъжд.
- Според всички правила трябваше да сме мъртви - заяви Хелена. Изобщо не беше впечатлена - или най-малкото искаше Уилсън да си мисли така. - Ти си луд. Ама наистина луд. - Телепатичната връзка беше прекъснала и Хелена започваше да разбира, че тя се проявява при екстремни, застрашаващи живота ситуации - а Уилсън определено често попадаше в такива.
Естир ентусиазирано изскочи навън на мократа трева. Тръпнеше от удоволствие, че отново е на твърда земя, сякаш усещаше какъв невероятен късмет са извадили.
- Живи сме, нали така? - рече Уилсън.
- Ти си луд!
- За да направиш омлет, понякога се налага да счупиш няколко яйца. - Това беше френска поговорка, повтаряна от професор Оутър всеки път, когато оплескваше нещата. Уилсън я беше чувал неведнъж.
- Това е повече от няколко яйца.
Уилсън погледна към смръщеното небе, после към древния град.
- Да се надяваме, че лошото време ще държи туристите надалеч.
Наоколо не се виждаше жива душа, което бе необичайно за това време на годината - в разгара на туристическия сезон. Уилсън свали фенер от стената и го подаде на Хелена.
- Подръж това, ако обичаш. - Затършува в малката кухня на самолета и напълни джобовете си със сухари. Накрая намери онова, което търсеше, и свали дългия железен лост, горе-долу колкото ръката му, използван за закрепване на количката за храна. Беше доста тежък.
Хелена му върна фенера.
- Няма да дойда с теб.
Уилсън се замисли за момент, после каза:
- Нищо против. - И скочи на тревата.
