- Испанците ли са ги прогонили?
Уилсън поклати глава.
- Бъркаш се с ацтеките. Културата на маите изчезнала напълно преди пристигането на Ернандо Кортес и конквистадорите. Това станало в началото на шестнайсети век. Този град е опустял най-малко четиристотин години преди това.
- И какво е станало с тях?
- Никой не знае защо маите са изчезнали. Тук има предостатъчно вода и храна. Няма данни за епидемии. Поради някаква причина цивилизацията им просто изчезнала.
Отново заваля лек дъжд.
Хелена се загледа в гъстата джунгла по периметъра на града.
- Колко странно - тихо прошепна тя. Пирамидата Кастильо ставаше все по-голяма, докато я приближаваха. Хелена я зяпна, изпълнена с благоговение. - Гигантска е.
- Според легендите маите са строили пирамидите си високи, за да могат да се доближат до своя бог Кукулкан.
Пирамидата Кастильо беше в класическия за маите стил - десет стъпаловидни нива, всяко следващо с по-малка площ от предишното. На всяка от четирите страни имаше грамадно стълбище, водещо до платформата на върха, където се издигаше малка правоъгълна сграда. Всяко стълбище имаше деветдесет и едно стъпала, плюс гигантското стъпало на горната платформа. Така общият им брой възлизаше на 365, по едно за всеки ден от слънчевата година. Уилсън тръгна към стълбището на северната страна. От двете му страни се спускаха две огромни каменни змии, чиито опашки бяха на върха, а свирепите им глави с отворени уста стигаха до земята.
Уилсън пое дълбоко дъх.
- Това е Змийската планина. Така са я наричали маите.
- Много мило - отбеляза Хелена. - И сега какво?
- Сега ще се изкатерим.
Естир нямаше нужда от подканване.
С всеки метър изгледът към града ставаше все по-зашеметяващ.
- Как ще се върнем в цивилизацията? - мислеше на глас Хелена. - Намираме се насред нищото. И рано или късно ще огладнеем. - Накъдето и да погледнеше, виждаше само зелена джунгла. - А и ти потроши самолета.
Уилсън се почеса по брадичката. Пълната липса на туристи го озадачаваше. Може би пътищата бяха блокирани от наводнения.
- Честно казано, не зная как ще се махнем оттук - призна той. - Странно, нали?
Първоначалният план беше да се качи на някой туристически автобус.
- Случва ли ти се понякога да говориш сериозно? - попита Хелена.
- Рядко.
Тя го изчака да я настигне.
- Знаеш ли, някой рано или късно ще дойде да търси самолета и здравата ще загазим.
- Май имаш право.
Тя го изгледа кръвнишки.
- И смятам да обвиня теб за всичко, да знаеш.
- Не очаквам нищо друго.
Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-ветровито ставаше. Уилсън избърса дъждовните капки от очилата си. Стигнаха последното стъпало - по-широко от останалите и почти два пъти по-високо. Сивите облаци се плъзгаха сякаш непосредствено над главите им.
Гледката към града беше изумителна, а разнебитеният самолет я правеше още по-необичайна.
Уилсън се замисли как ли е изглеждало това място преди хиляда години. Същинско пиршество на цветове и живот — осеян с навеси и дървени постройки площад, хора, купуващи и продаващи стоките си, вървящи по двойки воини, почернели от слънцето, с голи гърди и пищни украси от пера на главите. Хиляди мъже и жени са живеели тук, навсякъде са бродели домашни животни и кучета. Над града се е носела миризма на готвена храна. В далечината са се чували възгласите на мъжете, упражняващи се на Голямото игрище със съзнанието, че един ден от уменията им ще зависи дали ще останат живи, или ще бъдат принесени в жертва. Тук, на върха на свещената пирамида, са стояли само малцина избрани жреци и владетели, наблюдавали са всичко това и са се възхищавали на създаденото от тях общество...
Гласът на Хелена го изтръгна от унеса му.
- А какво е това зад нас?
Уилсън се обърна към невзрачната каменна постройка с три входа, кацнала в центъра на горната площадка, и каза:
- Храмът на Кастильо.
Трите входа са разделяха от две гигантски колони, изваяни във формата на перната змия с оголени зъби.
- Това е Кукулкан - каза Уилсън. - Богът на маите. - Потупа едната змия по корема, след което обиколи постройката по тясната пътека около нея. Повечето рисунки по стените бяха заличени от времето и природните стихии.
Хелена седна на високия до кръста пиедестал пред средния вход и изстиска мократа си коса.
Уилсън се появи на ъгъла.
- На твое място не бих седял там.
- Защо?
- Това е масата за жертвоприношения.
Хелена подскочи и впери поглед в каменната плоча, като се питаше колко ли хора са били заклани върху нея.
- Можеше да ми кажеш преди да седна! — Вече имаше чувството, че усеща последните им, изпълнени с ужас мигове.
- Твърди се, че маите принасяли в жертва враговете си пред очите на всички и хвърляли обезглавените им тела надолу по стълбите, между двете змии. По този начин казвали - това е нашият храм и никой няма да го оскверни.
Побиха я тръпки само при мисълта за подобно нещо.
- Има ли нещо друго, което трябва да знам?
Уилсън надникна през средния вход в невзрачното празно помещение и отвърна разсеяно:
