— Нямам обяснение, честна дума… Той го е убил, затворникът, на когото смятахме, че може да се разчита, неговият съкилийник, наръгал го е с подострената дръжка на четката за зъби.
Амая седна на отсрещния стол, втренчена безмълвно в директора, който изглеждаше искрено отчаян, и разсъждаваше възможно ли е всичко да отиде по дяволите при вече повече от очевидната „случайност“, че всеки, свързан с нейния „случай“— защото още едва ли можеше да се говори за нормално разследване — умираше по един или друг начин. След няколко минути стана и излезе от кабинета, за да не гледа хленчещия директор.
В Памплона беше студено, след краткия сутрешен дъжд земята беше все още мокра на места, но небето се бе поизяснило, недотам, че да позволи на слънцето да се покаже, но поне за да пропусне тази ярка светлина, която дразнеше очите. Докато вървяха към колата и Амая обясняваше на Йонан как бе умрял Еспарса, дъхът ѝ образуваше кълба пара около лицето ѝ. Ако температурата продължеше да пада, а небето да се изяснява, през нощта водата в локвите щеше да замръзне. Телефонът на Йонан иззвъня, той прие повикването, а с другата си ръка ѝ направи знак да го изчака да свърши разговора си.
— Беше обаждането, което очаквахме от Паспортното. Двамата наистина са пътували до Англия по същото време…
На лицето на Амая се изписа раздразнение.
— …Но в нито един от паспортите не е записано, че пътуват с дете, а моят познат твърди, че е било невъзможно да изведат момиченцето от страната без съответната документация.
— Минало е толкова време, че винаги може да се измисли някаква административна грешка, и няма да успеем да го докажем.
— Има още нещо: било е пътуване в края на седмицата, останали са в Англия само четиресет и осем часа. Мисля, че е малко вероятно през това време дъщеря им да се е разболяла, да е постъпила в болница, да е умряла, да са ѝ направили аутопсия и след това да са я погребали.
— Ти какво мислиш, Йонан?
— Че са отишли до Англия без детето само за да имат алиби и убедително обяснение, ако някой ги попита за малката. Не мисля, че това дете някога е ходило в Лондон.
Амая стоеше неподвижно и мълчеше, вперила поглед в лицето на младши инспектор Ечайде, преценявайки теорията му.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Ти си отиваш вкъщи, а аз ще поговоря със съдията.
Беше рано за вечеря, така че този път съдията ѝ бе определил среща в спокойна бирария, декорирана със старинни аптечни пособия от ХІХ век, дифузно осветление, голям брой удобни кресла и достатъчно тиха музика, че да си чуваш приказката, без да викаш. Докато сваляше палтото си, Амая мислено благодари за уютната топлина в заведението.
Съдия Маркина седеше сам и замислен в дъното на бирарията, вперил очи в неизвестна точка на пространството. Беше облечен в официален тъмен костюм с жилетка и вратовръзка. Тя забави крачка по пътя от бара към масата — рядко ѝ се удаваше да наблюдава съдията, без да се изправя пред погледа му. Разсеяното изражение се разпростираше от лицето към цялото тяло и му придаваше леко романтичен вид в духа на най-чистата английска традиция, изискан дори в небрежната си поза и толкова чувствен, че беше невъзможно да избяга от магнетичното му привличане. Въздъхна, покайвайки се вътрешно и обещавайки си да се съсредоточи твърдо върху случая, да говори убедително и да спечели подкрепата му, без която нямаше да успее да направи нито стъпка повече в този лабиринт, където всяка нейна крачка и всяка улика биваха заличавани с най-красноречивия аргумент: смъртта.
Маркина се усмихна, като я видя, стана и посегна да отмести стола ѝ, за да седне.
— Не правете това — сряза го тя.
— Докога ще ми говориш на „вие“?
— Аз съм на работа, това е работна среща.
Съдията се засмя.
— Както желаеш, инспектор Саласар.
Сервитьорът донесе две чаши вино и ги постави на масата.
— Предполагам, че това, което те води тук, е много важно, достатъчно важно, за да ме помолиш за среща.
— Сигурно сте чули за смъртта на Еспарса…
— Да, разбира се, обадиха ми се от съда. Говорих по телефона с директора и той ми разказа. За съжаление, такива неща се случват, убийците на деца трудно оцеляват в затвора.
— Да, но нападателят не е имал досега прояви на насилие, освен това е щял да излезе на свобода само след месец…
— От опит знам, че в затвора действат правила, които се различават от тези в свободния свят. Поведенията и реакциите, които навън изглеждат логични, вътре не работят по същия начин. Това, че затворникът не е посягал на никого до момента, не е толкова съществено. Натискът, на който може да бъде подлаган един човек от страна на останалите затворници, е достатъчен, за да накарат всекиго да извърши деяния, които не си е и представял или които никога не би извършил навън.
Амая се замисли и се съгласи с него не особено убедено.
— Но според мен, инспектор Саласар, ти не си тук заради някакъв си затворник, убит в килията си.
