Жена му се усмихнала и рекла: „Много се радвам всякога, когато някоя обикновена жена успее да поведе за носа някой умен мъж по същия начин, както хващат овена за рогата, за да го поведат към кланицата; ти, разбира се, не си умен и си престанал да бъдеш такъв, откакто, без сам да знаеш, си допуснал у тебе да се всели злият дух на ревността; и колкото по-глупаво и по-грубо се държиш с мен, толкова по-незначителна става маята заслуга. Та нима наистина мислиш, съпруже мой, че моите очи са толкова слепи, колкото е сляпа твоята душа? Тъкмо защото не съм сляпа, веднага познах кой бе свещеникът, пред когото се изповядвах, и разбрах, че си ти; ала аз реших да те оставя да намериш каквото бе тръгнал да търсиш и ти помогнах. Ако ти наистина беше толкова умен, както си въобразяваш, нямаше да постъпиш така, за да се опиташ да узнаеш тайните на твоята добра жена, а без да губиш време в напразни подозрения, щеше да се досетиш, че онова, което тя ти призна, е самата истина и че не е извършила никакво прегрешение. Аз ти казах, че съм влюбена в един свещеник; та нали ти, когото аз напразно обичам, тогава се беше предрешил като свещеник? Казах ти, че когато той пожелае да спи с мен, никаква заключена врата не може да му попречи; я ми кажи, заключвала ли съм вратата, когато си пожелавал да дойдеш там, където съм била и аз? Казах ти, че свещеникът спи с мен всяка нощ; кога не си спал с мен? Колкото пъти ми пращаше твоя прислужник, толкова пъти му отвръщах, че свещеникът не с идвал при мен, но толкова пъти, както ти е добре известно, и ти не беше при мен. Та кой друг освен теб, дето си заслепен от ревност, колкото и да е неразумен, нямаше да разбере всичко това? А ти всяка нощ дебнеше край входа и си мислеше, че ти вярвам, че отиваш да вечеряш и да спиш на друго място. Опомни се най-сетне и стани отново човек, какъвто беше преди, не ставай за смях пред тия, дето подобно на мен знаят какво вършиш, и престани да ме надзираваш толкова строго, както правиш сега; защото, кълна се в Името Божие, ако река да ти сложа рога, и сто очи да имаше, а не две, пак ще си доставям удоволствие така, че нищо да не забележиш.“
Нещастният ревнивец си въобразявал, че е успял по най-изкусен начин да узнае тайните на жена си, а се оказало, че изиграният е той; затова нищо не казал, решил, че жена му е умна и разумна и тъкмо когато имало за какво, изведнъж престанал да я ревнува, по същия начин, както преди пламнал от ревност, без да има основание. А мъдрата жена, след като получила почти пълна свобода да върши каквото си иска, почнала да вика любовника си не през покрива, както правят котките, а през вратата, и действувайки предпазливо, продължила да се среща и забавлява с него.
Мадона Изабела е с Леонето; тя бива посетена и от месер Ламбертучо, който е влюбен в нея; но съпругът й се завръща, тя накарва месер Ламбертучо да излезе от къщата с нож в ръка, а после съпругът й изпраща Леонето до дома му.
Всички харесали извънредно много новелата на Фиамета и твърдели, че жената е постъпила много добре, а нейният глупав съпруг си е получил заслуженото. Когато разказът завършил, кралят наредил Пампинеа да продължи и тя започнала така:
— Мнозина, разсъждавайки повърхностно, са на мнение, че любовта обърква ума на хората и че влюбените едва ли не загубват способността да разсъждават. Мисля, че както пролича и в предишните новели, това твърдение е смешно — нещо, което и аз желая да докажа.
В нашия град, богато надарен с всякакви блага, живяла млада, благородна и твърде красива дама, омъжена за знатен и доблестен рицар. Но както често се случва човек да не се задоволява непрекъснато от една и съща храна и да пожелае да я разнообрази, така и споменатата дама не била напълно удовлетворена от своя съпруг и се влюбила в един младеж на име Леонето; той бил твърде приятен и благовъзпитан, въпреки че не бил от знатен род. Той също се влюбил в нея и понеже, както ви е известно, когато и двете страни се стремят към едно и също, то рядко остава без последствие, не минало много време и любовта им се увенчала с естествения си завършек.
В същото време, тъй като тя била красива и привлекателна жена, в нея се влюбил безумно някакъв рицар, на име месер Ламбертучо, в когото тя за нищо на света не можела да се влюби, защото бил много неприятен и противен човек; той продължавал да я ухажва най-упорито, пращал й не едно послание, а когато и това не помогнало, заръчал да й кажат, че ако тя не склони на неговите желания, той ще я опозори, понеже бил доста влиятелен. Поради това, знаейки що за човек е той, тя се уплашила и решила да се подчини на волята му.
