Налага се да се откажа от кроса. Последния път, когато тръгвам да бягам, откривам, че краката сами ме водят към площада със статуята на Губернатора. Слънцето е нажежено до бяло, всички сгради се открояват като големи сиви зъби на фона на синьото небе. Докато стигна дотам, оставам без дъх, изморявам се и ми се завива свят. Хващам се за ръката на Губернатора и обикалям основата му. Металът пари пръстите ми, светът около мен се завърта, светлината играе пред очите ми. Осъзнавам, че трябва да се прибера, да се скрия от слънцето, но мозъкът ми се размеква от жегата, аз оставам там и бъркам в дупката на юмрука на Губернатора. Всъщност не знам какво търся. Алекс вече ми каза, че бележката, която е оставил за мен преди месеци, се е превърнала на засъхнала каша. Пръстите ми залепват от размекнати парчета дъвка, но аз продължавам да ровя. И изведнъж я напипвам, гладка и хладна между пръстите ми: бележка.
Сърцето ми замира, докато я отварям, не вярвам, че е от него. Но когато я прочитам, пръстите ми започват да треперят:
„Лена,
Много съжалявам. Моля те да ти простиш. .
Не знам как съм стигнала до дома. Леля ме открива в коридора да лежа почти в несвяст и да мълвя неразбираеми думи. Налага се да ме сложи във вана с лед, за да свали температурата. Когато най-после идвам на себе си, не откривам никъде бележката. Сигурно съм я изпуснала по пътя. Тази възможност ми носи облекчение, но и разочарование. Същата вечер по телевизията казват, че през деня температурата е достигнала 40 градуса — най-горещият ден през това лято.
Леля ми забранява да тичам навън, докато не разхлади. Нямам сили да се боря с нея, не вярвам на себе си, не съм сигурна дали краката няма пак да ме отведат до Губернатора, до плажа на Ийст Енд или до лабораториите.
Определят ми нова дата за оценяване и аз прекарвам вечерите пред огледалото, репетирайки отговорите си. Каръл отново настоява да ме придружи. Този път не откривам Хана на опашката. Не виждам никакви познати. Дори и четиримата оценители са други: четири плуващи пред мен овала в различни нюанси на кафявото и розовото, двуизмерни, като рисунки. Този път не ме е страх. Не чувствам нищо.
Отговарям на всички въпроси, както трябва. Когато ме молят да кажа кой е любимият ми цвят, за миг в съзнанието ми проблясва сребристосив оттенък на небето и ми се струва, че чувам някой да прошепва в ухото ми онази дума — сиво.
Но аз произнасям високо: „синьо“, и всички се усмихват.
Казвам също:
— Искам да уча психология и социално управление.
И още:
— Обичам да слушам музика, но не прекалено високо.
И след това:
— Дефиницията за щастие е сигурност.
Усмивки, усмивки, усмивки, стаята се изпълва със зъби.
Свършвам и докато излизам, забелязвам с ъгълчето на окото си някакво движение горе. Бързо поглеждам към залата за наблюдение, естествено, но тя е празна.
Два дни по-късно получаваме резултатите — отговорила съм успешно на всички въпроси — и общият ми резултат е Осем. Леля ме прегръща, това се случва за пръв път от години. Чичо ме потупва непохватно по рамото и на вечеря ми дава най-голямото парче от пилето. Дори и Джени е впечатлена, а Грейси започва да удря главата си в крака ми, веднъж, два, три пъти, докато не се отдръпвам и не й се скарвам. Знам, че е разстроена, защото ще я напусна, но животът е такъв и колкото по-бързо го осъзнае, толкова по-добре за нея.
После получавам „одобрените партньори“, списък с четири имена и данни за тях — общ успех, интереси, препоръчана професионална ориентация — напечатани прегледно на бяла хартия с печата на Портланд най-отгоре. За моя радост, Андрю Маркъс не е сред имената. Познавам само един от тях — Крис Макдоналд. Той има яркочервена коса и зъбите стърчат от устата му като на заек. Познавам го, защото веднъж, когато си играех с Грейс в задния двор, той се провикна: „Ето ги малоумната и сирачето“. Без да се замисля, грабнах един камък от земята и го метнах по него. Ударих го по слепоочието. За миг очите му се кръстосаха, той вдигна ръка към удареното място и когато я свали, пръстите му бяха целите в кръв. Дни наред не смеех да изляза навън, страхувах се, че ще ме арестуват и ще ме вкарат в Криптата. Бащата на Крис е техник, има си фирма, освен това участва в доброволните отряди на регулаторите, и аз бях сигурна, че ще ме накаже заради сина си.
Крис Макдоналд, Финис Джонстън, Едуард Унг. Брайън Скарф. Взирам се в имената им толкова дълго, че буквите заиграват по листа и се нареждат в глупави думи, прилични на бебешко бърборене: В боклука. Много добре. Няма да се разлее. Избери Крис. Острие.
В средата на юли пресмятам, че до процедурата ми остават само седем седмици, и решавам, че е време да подредя имената по собствената си преценка: Финис Джонстън (1); Крис Макдоналд (2), Брайън Скарф (3); Едуард Унг (4). Момчетата също ще дадат оценка на имената в техните списъци, а оценителите ще обобщят данните и ще направят най-добрия избор
