Ето това е силата на лечението. Никой вече не си спомня за онези безумни, наситени със страст дни по полянките, когато Томас целуваше сълзите на Рейчъл и измисляше думи, за да й се врече, и когато тя разкъсваше кожата на собствените си ръце само при мисълта, че ще живее без него. Сигурна съм, че сега се срамува от това, ако изобщо си го спомня. Сега не я виждам толкова често, не повече от веднъж на няколко месеца, когато се сети да намине. След процедурата ми се струва, че съм изгубила част от нея. Но въпросът не е там. Важното е, че сега тя е защитена. Спасена.
Ще ви кажа и още една тайна и тя е за ваше добро. Може би си мислите, че миналото има да ви каже нещо важно, може би си мислите, че трябва да се вслушате в шепота му, да спрете, да се върнете назад, да се наведете и да чуете гласа му в дишането на земята, да доловите думите от вече мъртви времена. Може би си въобразявате, че част от този глас идва някъде дълбоко от собствената ви душа и вие трябва да разберете нещо.
Аз знам истината: знам я от Студените нощи. Знам, че миналото ще ви дърпа назад и надолу, ще ви кара да се вслушвате в шепота на вятъра, в звука от триенето на клоните на дърветата, ще ви изкушава да дешифрирате кода, да съберете и подредите счупените парченца. Но това е безнадеждно. Миналото е просто бреме. И ще ви тежи като камък на шията.
Да го знаете от мен: ако чуете миналото да ви говори, ако усетите да ви тегли назад и да шари с пръсти по гърба ви, най-доброто, което можете да направите, е да избягате.
След признанието на Алекс започвам всеки ден да проверявам за симптомите на болестта. Докато зареждам стоките в магазина на чичо, поспирам тук-там, вдигам ръка и я подпирам на бузата, после протягам пръст, достигам врата и меря пулса си, за да се уверя, че е нормален. Сутрин поемам няколко пъти дълбоко въздух и се ослушвам за хрипове или свистене в гърдите. Мия си ръцете през пет минути. Знам, че делириумът не е грип, не можеш да го пипнеш от едно кихане, но знам също, че е заразен, и когато на другия ден след срещата с Алекс се събудих с натежали гърди, лека като перце глава и болки в гърлото, които останаха през целия ден, първата ми мисъл беше, че съм се заразила.
След няколко дни се почувствах по-добре, но остана един странен синдром. Сетивата ми са като притъпени. Всичко изглежда някак избеляло, като лошо цветно копие. Налага се да пресолявам храната си, за да мога да усетя вкуса й, и всеки път, когато леля заговори, ми се струва, че копчето за звука й е намалено докрай. Но прочитам отново всички симптоми на делириума и не намирам съвпадения, затова в крайна сметка решавам, че съм здрава.
Въпреки това взимам предпазни мерки, твърдо решена да не се подвеждам, да докажа пред себе си, че не съм като мама, че станалото с Алекс беше грешка, недоразумение, ужасна случайност. Не мога да спра да мисля колко близо бях до опасността. И всеки път потръпвам от ужас, като си представя какво можеше да стане, ако някой разбереше, че той не е излекуван. Че двамата сме стояли във водата, треперейки от студ, разговаряли сме, смели сме се и сме се докосвали. Направо ми се повдига. Непрекъснато си повтарям, че процедурата ми е след по-малко от два месеца. Седем седмици, през които трябва да си държа главата наведена, после всичко ще е наред.
И аз правя точно това: прибирам се два часа преди вечерния час. Прекарвам по собствено желание допълнителни часове в магазина на чичо и изобщо не питам за повишение на надницата си от осем долара на час. Хана не ми се обажда. Аз също не й звъня. Помагам на леля да приготви вечерята, после почиствам масата и мия съдовете без подканване. Даскалите задължиха Грейси да ходи всеки ден в училище и през лятото — тя е само в първи клас, но те казват на леля, че ще е по-добре да я оставят да повтаря — и аз всяка нощ я взимам в скута си, разтварям тетрадките, шепна й в ухото и я моля да говори, да се съсредоточи, да слуша, и най-после я придумвам да напише поне половината от заданията. Минава седмица и леля вече не ме следи като ченге, не ме пита къде отивам и кога ще се върна, и от раменете ми пада още един товар. Никак не ми беше лесно да отговоря на въпроса й защо, по дяволите, аз и София Хенерсън решихме ей така, без предварителна подготовка, да плуваме — при това с дрехите — в океана точно след вечеря, още по-трудно ми беше да обясня защо се прибирам пребледняла и трепереща като лист. Тя не повярва на нито една моя дума. Но след време се успокои и престана да ме гледа, сякаш съм затворено в клетка диво животно, което може да е хванало бяс.
Дните минават, времето тече, секундите цъкат като наредено домино. С всеки ден жегата става все по-непоносима. Пълзи из улиците, разлага боклуците и целият град замирисва на потни подмишници. Стените се потят, тролеите кашлят и потръпват, хората се събират ежедневно пред общината и подлагат лице на прохладата всеки път, когато механичните врати се отварят, за да влязат или излязат регулаторите и политиците.
