Мариана се загледа в изнервен тийнейджър, очевидно студент първа година, който забързано минаваше през двора, придружен от двойка препиращи се родители, стиснали куфари в ръце. Усмихна се със симпатия.
И тогава на отсрещната страна на двора видя нещо друго — тъмна група от униформени полицаи.
И усмивката ѝ бавно изчезна.
Полицаите излизаха от кабинета на декана, придружени от него. Дори от това разстояние Мариана можеше да види, че лицето му е зачервено и разтревожено.
Това означаваше само едно. Станало бе най-лошото. Полицията е тук, значи Зоуи беше права: Тара е мъртва и именно нейното тяло са намерили до мочурището.
Трябваше бързо да намери Зоуи. Незабавно. Обърна се и забърза към следващия двор.
Унесена в мислите си, не чу мъжа, който викаше името ѝ, преди той да го повтори.
— Мариана? Мариана!
Обърна се. Някакъв мъж ѝ махаше с ръка. Присви очи към него, не можеше да види ясно кой е. Но изглежда той я познаваше.
— Мариана — повтори той отново, този път по-уверен. — Почакай.
Тя спря. Изчака мъжа да прекоси калдъръма към нея, широко усмихнат.
Точно усмивката му разпозна, доста знаменита усмивка напоследък.
Джулиан Ашкрофт и Мариана бяха учили психотерапия заедно в Лондон. Не беше го виждала от години, освен по телевизията — често се появяваше в новинарски репортажи или в документални филми за разследване на престъпления. Специализира съдебна психология и стана автор на бестселър за британските серийни убийци и техните майки. Сякаш изпитваше болезнена наслада от лудостта и смъртта, което Мариана намираше за малко отблъскващо.
Огледа го, докато се приближаваше. Сега наближаваше четиресетте, среден на ръст, облечен в елегантен син блейзер, трептяща бяла риза и тъмносини дънки. Косата му беше артистично разрешена, имаше изумително светлосини очи и съвършена усмивка с идеално бели зъби, която често използваше. У него има нещо леко изкуствено, помисли си Мариана, и вероятно точно то го правеше толкова подходящ за телевизията.
— Здравей, Джулиан.
— Мариана — протегна ръка той. — Каква изненада. Знаех си, че си ти. Какво правиш тук? Не си с полицията, нали?
— Не, не. Племенницата ми е студентка тук.
— О, разбирам. По дяволите. Помислих си, че може би ще работим заедно. — Усмихна ѝ се ослепително. Понижи глас поверително. — Повикаха ме, за да им помогна.
Мариана се досети за какво говори, но въпреки това усети страх. Не искаше да го чуе, но нямаше избор.
— Тара Хемптън е. Нали?
Джулиан я погледна леко изненадан и кимна.
— Точно така. Току-що беше идентифицирана. Откъде знаеш?
Мариана повдигна рамене.
— Изчезнала била от ден-два. Племенницата ми каза.
Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи, и бързо ги изтри. Взря се в Джулиан.
— Има ли вече някакви улики?
— Не — поклати глава той. — Още не. Но скоро, да се надяваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре, честно казано. Било е ужасно жестоко.
— Смяташ ли, че го е познавала?
Джулиан кимна.
— Така изглежда. Обикновено пазим това ниво на гняв за най-близките и най-скъпите ни, не мислиш ли?
— Възможно е — замисли се Мариана.
— Десет към едно, че е гаджето ѝ.
— Не мисля, че е имала приятел.
Джулиан погледна часовника си.
— Сега трябва да се видя с главния инспектор, но знаеш ли, бих се радвал да обсъдим това по-късно… може би на чашка? — Усмихна се. — Радвам се, че се видяхме, Мариана. Толкова години минаха. Може да побъбрим…
Но Мариана вече се отдалечаваше.
— Съжалявам, Джулиан, трябва да намеря племенницата си.
Стаята на Зоуи беше в двора „Ерос“, един от по-малките, който представляваше студентски общежития, построени около правоъгълна морава.
В центъра ѝ стоеше обезцветена статуя на Ерос, стиснал лък и стрела. Вековете дъжд и ръжда го бяха състарили значително, превръщайки го от херувимче в малко зелено старче.
От всички страни на двора се издигаха стълбища, които водеха към студентските стаи. На всеки ъгъл имаше висока сива каменна кула. Докато вървеше към една от тях, Мариана вдигна поглед към прозорец на третия етаж и видя Зоуи седнала там.
Зоуи не я видя и Мариана поспря за момент да я погледа. Сводестите прозорци бяха със стъкла в оловни рамки с формата на диамант; малките панели разчупваха лицето на Зоуи, разбиваха го на мозайка от диамантени ромбове — и само за секунда Мариана сглоби друг образ от мозайката: не на двайсетгодишна жена, а на момиченце на шест, глупаво и сладко, с червени бузки и тънки опашчици.
Изпита такава тревога и обич към това малко момиченце. Горкичката малка Зоуи — мина през толкова много, Мариана се ужасяваше от мисълта, че се налага да я натовари още повече, като ѝ предаде тази ужасна новина. Разтърси глава, престана да отлага и бързо влезе в кулата.
Изкачи старото вито деформирано дървено стълбище до стаята на Зоуи. Вратата беше открехната, затова влезе.
Малка, уютна стая — доста разхвърляна в момента, с дрехи, пръснати по креслата и мръсни чаши в умивалника. Имаше бюро, малка камина и ниша с възглавници в еркерния прозорец, където седеше Зоуи, заобиколена от книги.
