Девиците полностью

Като видя Мариана, нададе тих вик. Скочи и се хвърли в ръцете ѝ.

— Дойде. Не мислех, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда.

Мариана се опита да отстъпи назад, но Зоуи не я пускаше и не ѝ оставаше друго, освен да остане в прегръдката ѝ. Почувства топлината ѝ, нейната обич. Беше толкова необичайно да я докосват така. Чак сега осъзна колко се радва, че вижда Зоуи. Внезапно бе връхлетяна от чувства.

След Себастиан Зоуи винаги е била най-любимото същество на Мариана. Пратиха я да учи в пансион в Англия и така Мариана и Себастиан неофициално я осиновиха — имаше си спалня в малката жълта къща и им гостуваше през всички ваканции и празници. Учеше в Англия, защото баща ѝ беше англичанин, всъщност Зоуи беше една четвърт гъркиня. Имаше светлата коса на баща си и неговите сини очи, така че тази гръцка четвъртинка не беше особено забележима. Мариана често се чудеше как и дали изобщо тази четвъртинка ще се прояви някой ден, е, ако не бъде задушена под великото плесенясало одеяло на английското частно образование.

Най-накрая Зоуи я освободи от прегръдката си. И внимателно, доколкото това бе възможно, Мариана ѝ предаде новината, че тялото на Тара е било идентифицирано.

Зоуи се втренчи в нея. И докато осъзнаваше казаното, по бузите ѝ потекоха сълзи. Мариана я прегърна. Зоуи се гушна в ръцете ѝ разплакана.

— Не се притеснявай — прошепна Мариана. — Всичко ще бъде наред.

Бавно поведе Зоуи към леглото и я сложи да седне там. Когато момичето най-накрая успя да спре да плаче, му направи чай. Изми чашите в малката мивка и сложи чайника да кипне.

През цялото време Зоуи седеше в леглото, свила колене към гърдите си, втренчена в пространството, без да си дава труд да избърше сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Прегръщаше стара мека играчка — изтърбушена черно-бяла зебра. Едното око на зебрата липсваше, цялата се разпадаше по шевовете, защото беше неин другар още от бебе, беше изтърпяла много тормоз, но беше получила и много обич. Сега Зоуи се беше вкопчила в нея, стискаше я здраво и се поклащаше напред-назад.

Мариана постави изпускащата пара чаша сладък чай на разхвърляната масичка за кафе. Гледаше Зоуи загрижена. Истината беше, че момичето преживя тежка депресия като тийнейджърка. Имаше чести пристъпи на плач, прекъсвани от периоди на равнодушие и безразличие, когато беше толкова депресирана, че дори не плачеше. Мариана смяташе тези депресии много по-трудни за овладяване, отколкото сълзите. В онези години ѝ беше много трудно да стигне до Зоуи, въпреки че проблемите ѝ едва ли бяха изненадващи, като се има предвид травмата от загубата на родителите на толкова ранна възраст.

Зоуи им гостуваше за една от междусрочните ваканции, беше април, когато получиха телефонно обаждане, което щеше да промени живота ѝ завинаги. Телефонът бе вдигнал Себастиан и после той трябваше да каже на Зоуи, че родителите ѝ — сестрата на Мариана и съпругът ѝ — са загинали в автомобилна катастрофа. Зоуи се олюля, Себастиан протегна ръце и я прегърна. От този момент нататък двамата с Мариана се посветиха на нея, като я глезеха дори прекалено много. Но след като сама бе загубила майка си, Мариана беше решена да осигури на Зоуи всичко, за което тя самата бе копняла в онези ранни години: майчина обич, топлина, нежност. Разбира се, чувствата бяха двупосочни — усещаше, че Зоуи им дава не по-малко любов, отколкото получава.

Накрая, за тяхно облекчение, малко по малко Зоуи успя да обърне гръб на мъката си — с течение на годините депресиите намаляха, момичето почувства, че може да се впише в училището, завърши юношеството си в много по-добра форма, отколкото го бе започнало.

Но със Себастиан се притесняваха как ще се справи със социалните стандарти в университета, така че когато Зоуи се сприятели с Тара, и двамата изпитаха облекчение. А по-късно, след смъртта на Себастиан, Мариана беше благодарна, че Зоуи има добър приятел, на когото да се облегне. Самата Мариана нямаше такъв, току-що го беше загубила.

Но сега тази нова загуба — ужасяващата загуба на близък приятел — как щеше да се отрази на Зоуи? Тепърва щеше да се разбере.

— Зоуи, заповядай, пийни малко чай. Добре е за шока.

Никаква реакция.

— Зоуи?

Сякаш изведнъж момичето я чу. Погледна Мариана със стъклени очи, пълни със сълзи.

— Вината е моя — прошепна тя. — Вината, че тя е мъртва, е само моя.

— Не говори така. Чуй ме. Не разбираш.

— Какво има да разбирам?

Мариана седна на ръба на леглото и изчака Зоуи да продължи.

— Вината е моя, Мариана. Трябваше да направя нещо… онази вечер… след като видях Тара… трябваше да кажа на някого… трябваше да се обадя в полицията. Тогава тя можеше да е още жива…

— Полицията? Защо?

Зоуи не отговори. Мариана се смръщи.

— Какво ти е казала Тара? Ти ми каза — звучала като обезумяла?