Девиците полностью

Очите на момичето отново се напълниха със сълзи. Поклащаше се напред-назад във вцепенено мълчание. Мариана знаеше, че най-добрият подход в подобни случаи е просто да присъства, да е търпелива и да остави Зоуи сама да свали бремето, без да бърза. Но нямаше време. Заговори тихо, с успокояващ, но твърд глас:

— Какво ти каза тя, Зоуи?

— Не трябва да ти казвам. Тя ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого.

— Разбирам, не искаш да предадеш доверието ѝ. Но се боя, че вече е прекалено късно за това.

Зоуи вдигна лице. Докато я наблюдаваше, вгледана в лицето ѝ, в зачервените бузи и широко отворените очи, Мариана видя очите на дете: малко момиченце, което е уплашено и крие тайна, която не иска да пази, но се страхува да каже.

И тогава Зоуи се предаде:

— Вечерта преди снощи Тара дойде да ме види тук, в стаята. Беше много объркана. Беше се надрусала с нещо, не знам с какво. Беше наистина разстроена… И каза, каза, че се страхува…

— Страхува се? От какво?

— Каза, че някой щял да я убие. — Мариана се взря за секунда в Зоуи.

— Продължавай.

— Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого, каза, че ако кажа нещо и той открие, щял да я убие.

— Той? За кого е говорила? Каза ли ти кой я заплашва, че ще я убие?

Зоуи кимна, но не отговори.

Мариана повтори въпроса.

— Кой е, Зоуи?

Момичето поклати глава несигурно.

— Звучеше толкова безумно…

— Няма значение, просто ми кажи.

— Каза… че е един от наставниците тук. Професор.

Мариана примигна стресната.

— Тук, в „Сейнт Кристофър“?

Зоуи кимна.

— Да.

— Разбирам. Как се казва?

Зоуи замълча. После прошепна:

— Едуард Фоска.

След по-малко от час Зоуи повтаряше разказа си пред главен инспектор Садху Сангха.

Инспекторът беше окупирал кабинета на декана. Беше просторна стая с гледка към главния двор. На едната стена имаше красиво резбована махагонова библиотека с колекции от книги с кожени корици. Другите стени бяха покрити с портрети на бивши декани, които наблюдаваха полицаите с нескрито подозрение.

Главен инспектор Сангха седеше зад голямото бюро. Той отвори термоса, който носеше със себе си, и си наля чаша чай. Беше петдесетгодишен, с тъмни очи и късо подрязана прошарена рижа брада, с елегантен сив блейзер и вратовръзка. Тъй като беше сикх, носеше тюрбан в приятен тъмносин цвят. Имаше внушително, властно присъствие, но излъчваше и нервна възбуда, изражението му бе някак настоятелно, изгладняло и той непрекъснато потупваше с крак или барабанеше с пръсти.

Стори се леко дразнещ на Мариана. Създаваше у нея впечатление, че не обръща нужното внимание на това, което Зоуи му разказва. Сякаш не беше особено заинтересуван. Не я взима сериозно, помисли си тя.

Но грешеше. Вземаше я напълно сериозно. Остави чая си и фиксира големите си тъмни очи върху момичето.

— И какво си помислихте, когато тя ви го каза? — попита я той. — Повярвахте ли ѝ?

— Не знам… — отвърна Зоуи. — Беше объркана, ясно ви е, беше надрусана. Но пък тя винаги си е малко истерична, така че… — Зоуи повдигна рамене и обмисли отговора си за миг. — Искам да кажа, че прозвуча много странно…

— Каза ли защо професор Фоска е заплашил да я убие?

Зоуи малко се притесни.

— Каза ми, че спят заедно. И че са се скарали за нещо… и тя е заплашила да каже в колежа и да го уволнят. А той ѝ казал, че ако тя го направи…

— Той ще я убие?

Зоуи кимна. Изглеждаше облекчена, че е свалила това бреме от раменете си.

— Точно така.

Инспекторът обмисли чутото за момент. След това внезапно се изправи.

— Отивам да говоря с професор Фоска. Изчакайте тук, моля ви. И Зоуи, ще трябва да дадете показания.

Той излезе от стаята и в негово отсъствие Зоуи повтори разказа си пред един младши полицай, който записа всичко. Мариана чакаше неспокойна, чудейки се какво става.

Мина един дълъг час. И тогава инспектор Сангха се върна. Седна на стола си.

— Професор Фоска оказа пълно съдействие — каза той. — Взех показанията му, той каза, че по времето на смъртта на Тара — в 10 вечерта — е приключвал час в своите стаи. Бил от осем до десет вечерта и на него присъствали шестима студенти. Даде ми имената им. Засега говорихме с двама от тях и те потвърдиха историята му. — Инспекторът погледна Зоуи замислено. — В резултат на това няма да предявя никакво обвинение към професора и съм напълно сигурен, че независимо от това, което Тара може да е казала, той не носи отговорност за нейната смърт.

— Разбирам — прошепна тихо Зоуи.

Държеше очите си сведени, втренчени в скута ѝ. Мариана си помисли, че изглежда разтревожена.

— Чудя се какво бихте могли да ми кажете за Конрад Елис? — обади се инспекторът. — Той не е студент тук, живее в града, струва ми се. Беше приятел на Тара?

Зоуи поклати глава.

— Не ѝ беше гадже. Мотаеха се заедно, това е всичко.

— Разбирам. — Инспекторът направи справка в записките си. — Изглежда е имал две предишни присъди — за търговия с наркотици и за агресивно нападение… — Погледна към Зоуи. — А съседите му са ги чули да се карат жестоко в няколко случая.

Зоуи сви рамене.