Останаха във връзка и след като се дипломира, от време на време разменяха кратки писъмца и пощенски картички, докато един ден неочакван имейл не обяви, че въпреки съпротивата си Клариса е влязла в ерата на интернет. След смъртта на Себастиан изпрати на Мариана красив, проникновен имейл, който тя намери за толкова трогателен, че го запази и го препрочете няколко пъти.
— Чух, че професор Фоска е преподавал на Тара? — подхвърли Мариана.
Клариса кимна.
— Така е, да, преподаваше ѝ. Горкото момиче… Знам, че той се притесняваше за нея.
— Така ли?
— Да, каза, че Тара едва успявала в академичен план. Много била объркана, така твърдеше. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ужасна работа. Ужасна.
— Да. Да, права си.
Мариана отпи малко чай, докато гледаше как Клариса пълни лулата си с тютюн. Беше красива вещ, изработена от тъмно черешово дърво.
Лулата беше навик, който Клариса бе възприела от покойния си съпруг. Стаите ѝ миришеха на дим и лют, остър тютюн, с течение на годините миризмата се беше пропила в стените, в книгите на бюрото, в самата Клариса. На моменти беше непоносима и Мариана знаеше, че има студенти, които възразяват срещу пушенето ѝ по време на занимания. Накрая тя беше принудена да се съобрази с променящите се стандарти за здраве и безопасност и вече нямаше право да тормози студентите със своя навик.
Мариана нямаше нищо против — всъщност, седейки тук сега, осъзна, че тази миризма ѝ е липсвала. В редките случаи, когато попадаше на човек, който пуши лула във външния свят, тя веднага усещаше сигурност и свързваше миризливия, тъмен облак дим с мъдростта и учението… и добрината.
Клариса запали лулата и започна да подръпва, докато изчезна зад облак дим.
— Мъча се да намеря някакъв смисъл — каза тя. — Знаеш ли, много съм объркана. Кара ме да мисля колко защитен живот водим тук, в университета — наивно, вероятно дори умишлено невежи за ужасите на външния свят.
Вътре в себе си Мариана беше съгласна с нея. Да четеш за живота не беше подготовка да го живееш, беше научила това по трудния начин. Но не каза нищо. Само кимна.
— Такава жестокост е ужасяваща. Трудно е да бъде разбрана.
Клариса посочи с лулата си към нея. Често използваше лулата, за да подчертае нещо, запращайки тютюн във всички посоки, като оставяше почернели дупки по килимите, където падаха горящите въгленчета.
— Да знаеш, гърците имат дума за това. За този вид гняв.
На Мариана ѝ стана интересно.
— Сериозно?
—
— Да. И какво точно означава?
Клариса се замисли за секунда.
— Предполагам, че най-близкият превод е вид неконтролируем гняв, ужасяваща ярост,
Мариана кимна.
— Безумие, да… Беше истинско безумие.
Клариса остави лулата си в малък сребърен пепелник.
Усмихна ѝ се леко.
— Толкова се радвам, че си тук, скъпа. Много ще помогнеш.
— Ще остана само тази нощ, тук съм само заради Зоуи.
Възрастната преподавателка изглеждаше разочарована.
— И това е всичко?
— Ами трябва да се връщам в Лондон. Имам пациенти…
— Разбира се, но… — Клариса вдигна рамене. — Не би ли могла да размислиш и да останеш няколко дни? В името на колежа?
— Не виждам как бих могла да помогна. Аз съм психотерапевт, а не детектив.
— Наясно съм. Психотерапевт, който специализира в групова терапия… А какво е това, ако не групов проблем?
— Да, но…
— Ти си била и студентка на „Сейнт Кристофър“, което ти дава известна представа и поглед, които полицията, колкото и добронамерена да е, просто не притежава.
Мариана поклати глава. Веднага се почувства леко раздразнена, че я притискат.
— Аз не съм криминалист. Това наистина не е моята област.
Клариса я погледна разочарована, но не каза нищо. Вместо това се вгледа в нея за момент. После заговори по-меко.
— Прости ми, скъпа. Хрумна ми, че нито веднъж не съм те питала какво е чувството.
— Моля?
— Да си тук… Без Себастиан.
Клариса споменаваше името му за първи път и Мариана се смути. Не знаеше какво да каже.
— Не знам какво е чувството.
— Сигурно е
— „Странно“ е добра дума.
— След смъртта на Тими се чувствах странно. Той беше навсякъде и внезапно изведнъж изчезна. Не преставах да очаквам да изскочи иззад колона и да ме стресне… и все още го очаквам.
Клариса и професор Тимъти Милър бяха женени трийсет години. Двама знаменити ексцентрици на Кеймбридж, често виждани да прекосяват енергично града с книги под мишница, с несресани коси, понякога с различен цвят чорапи, потънали дълбоко в разговор. Бяха една от най-щастливите двойки, които Мариана бе срещала, докато Тими не умря преди десет години.
— Става по-лесно — каза Клариса.
— Наистина ли?
— Важното е да гледаш напред. Не може вечно да надничаш назад, зад рамото си. Мисли за бъдещето.
Мариана поклати глава.
— Честно казано, не мога да видя бъдеще… Не виждам много. Всичко е… — Затърси думата. После си спомни. — Зад воал. Откъде беше това? „Зад воала, зад воала…“
— Тенисън — без колебание каза Клариса. —
