Останаха във връзка и след като се дипломира, от време на време разменяха кратки писъмца и пощенски картички, докато един ден неочакван имейл не обяви, че въпреки съпротивата си Клариса е влязла в ерата на интернет. След смъртта на Себастиан изпрати на Мариана красив, проникновен имейл, който тя намери за толкова трогателен, че го запази и го препрочете няколко пъти.

— Чух, че професор Фоска е преподавал на Тара? — подхвърли Мариана.

Клариса кимна.

— Така е, да, преподаваше ѝ. Горкото момиче… Знам, че той се притесняваше за нея.

— Така ли?

— Да, каза, че Тара едва успявала в академичен план. Много била объркана, така твърдеше. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ужасна работа. Ужасна.

— Да. Да, права си.

Мариана отпи малко чай, докато гледаше как Клариса пълни лулата си с тютюн. Беше красива вещ, изработена от тъмно черешово дърво.

Лулата беше навик, който Клариса бе възприела от покойния си съпруг. Стаите ѝ миришеха на дим и лют, остър тютюн, с течение на годините миризмата се беше пропила в стените, в книгите на бюрото, в самата Клариса. На моменти беше непоносима и Мариана знаеше, че има студенти, които възразяват срещу пушенето ѝ по време на занимания. Накрая тя беше принудена да се съобрази с променящите се стандарти за здраве и безопасност и вече нямаше право да тормози студентите със своя навик.

Мариана нямаше нищо против — всъщност, седейки тук сега, осъзна, че тази миризма ѝ е липсвала. В редките случаи, когато попадаше на човек, който пуши лула във външния свят, тя веднага усещаше сигурност и свързваше миризливия, тъмен облак дим с мъдростта и учението… и добрината.

Клариса запали лулата и започна да подръпва, докато изчезна зад облак дим.

— Мъча се да намеря някакъв смисъл — каза тя. — Знаеш ли, много съм объркана. Кара ме да мисля колко защитен живот водим тук, в университета — наивно, вероятно дори умишлено невежи за ужасите на външния свят.

Вътре в себе си Мариана беше съгласна с нея. Да четеш за живота не беше подготовка да го живееш, беше научила това по трудния начин. Но не каза нищо. Само кимна.

— Такава жестокост е ужасяваща. Трудно е да бъде разбрана.

Клариса посочи с лулата си към нея. Често използваше лулата, за да подчертае нещо, запращайки тютюн във всички посоки, като оставяше почернели дупки по килимите, където падаха горящите въгленчета.

— Да знаеш, гърците имат дума за това. За този вид гняв.

На Мариана ѝ стана интересно.

— Сериозно?

— Menis. Няма еквивалент на английски. Помниш, че Омир започва „Илиада“ с „μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος“ — „О, музо, възпей оня menis на Ахил“4.

— Да. И какво точно означава?

Клариса се замисли за секунда.

— Предполагам, че най-близкият превод е вид неконтролируем гняв, ужасяваща ярост, безумие.

Мариана кимна.

— Безумие, да… Беше истинско безумие.

Клариса остави лулата си в малък сребърен пепелник.

Усмихна ѝ се леко.

— Толкова се радвам, че си тук, скъпа. Много ще помогнеш.

— Ще остана само тази нощ, тук съм само заради Зоуи.

Възрастната преподавателка изглеждаше разочарована.

— И това е всичко?

— Ами трябва да се връщам в Лондон. Имам пациенти…

— Разбира се, но… — Клариса вдигна рамене. — Не би ли могла да размислиш и да останеш няколко дни? В името на колежа?

— Не виждам как бих могла да помогна. Аз съм психотерапевт, а не детектив.

— Наясно съм. Психотерапевт, който специализира в групова терапия… А какво е това, ако не групов проблем?

— Да, но…

— Ти си била и студентка на „Сейнт Кристофър“, което ти дава известна представа и поглед, които полицията, колкото и добронамерена да е, просто не притежава.

Мариана поклати глава. Веднага се почувства леко раздразнена, че я притискат.

— Аз не съм криминалист. Това наистина не е моята област.

Клариса я погледна разочарована, но не каза нищо. Вместо това се вгледа в нея за момент. После заговори по-меко.

— Прости ми, скъпа. Хрумна ми, че нито веднъж не съм те питала какво е чувството.

— Моля?

— Да си тук… Без Себастиан.

Клариса споменаваше името му за първи път и Мариана се смути. Не знаеше какво да каже.

— Не знам какво е чувството.

— Сигурно е странно?

— „Странно“ е добра дума.

— След смъртта на Тими се чувствах странно. Той беше навсякъде и внезапно изведнъж изчезна. Не преставах да очаквам да изскочи иззад колона и да ме стресне… и все още го очаквам.

Клариса и професор Тимъти Милър бяха женени трийсет години. Двама знаменити ексцентрици на Кеймбридж, често виждани да прекосяват енергично града с книги под мишница, с несресани коси, понякога с различен цвят чорапи, потънали дълбоко в разговор. Бяха една от най-щастливите двойки, които Мариана бе срещала, докато Тими не умря преди десет години.

— Става по-лесно — каза Клариса.

— Наистина ли?

— Важното е да гледаш напред. Не може вечно да надничаш назад, зад рамото си. Мисли за бъдещето.

Мариана поклати глава.

— Честно казано, не мога да видя бъдеще… Не виждам много. Всичко е… — Затърси думата. После си спомни. — Зад воал. Откъде беше това? „Зад воала, зад воала…“

— Тенисън — без колебание каза Клариса. — In Memoriam, строфа петдесет и шест, ако не бъркам.

Перейти на страницу:

Похожие книги