Не би било зле да остане няколко дни в Кеймбридж и да поразпита за връзката на Тара с преподавателя. Професор Фоска определено имаше нужда от малко проучване.
И след като от полицията не искаха да се занимават с него, то тогава Мариана — в знак на почит към приятелката на Зоуи — би могла да се вслуша в историята на тази млада жена… и да я приеме сериозно.
Та макар и само защото никой друг не искаше.
Несъгласието ми с голяма част от психоанализата се дължи на предубеждението, че страданието е грешка, признак на слабост или дори болест. Всъщност най-големите истини, до които сме стигнали, се дължат на човешкото страдание.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.
Тази нощ отново не можах да заспя. Прекалено енергичен се чувствам, прекалено напрегнат. Свръхвъзбуден би казала майка ми.
Затова се отказах от опитите да се унеса и излязох да се разходя.
Докато скитах из пустите улици на града, срещнах лисица. Не ме чу да приближавам и вдигна стресната очи.
Никога досега не съм бил толкова близо до лисица. Какво великолепно създание! Какъв кожух, каква опашка и тези тъмни очи, втренчени право в мен.
Взрях се в тях и… какво видях?
Трудно е да се опише: в този миг видях чудото на сътворението, цялото чудо на вселената в онези животински очи. Беше сякаш виждаш Бог. И — за секунда — изпитах странно чувство. Като за някакво присъствие. Все едно Бог беше там, на улицата, до мен и ме държеше за ръка.
Изведнъж се почувствах в безопасност. Почувствах се спокоен, в мир — сякаш някаква яростна треска бе утихнала, някакъв делириум бе угаснал от само себе си. Почувствах другата си част, добрата си част да се надига със зората…
Но тогава лисицата изчезна. Изчезна в сенките и слънцето изгря… Бог го нямаше. Бях сам, разделен на две.
Не искам да съм двама души. Искам да съм един човек. Искам да съм цял. Но както изглежда, нямам избор.
И докато стоях там, на улицата, и слънцето изгряваше, изведнъж сякаш си припомних нещо ужасяващо — друго зазоряване преди много години. Друга сутрин, точно като тази.
Същата жълта светлина. Същото усещане, че се разкъсваш на две.
Но къде?
Кога?
Знам, че мога да си спомня, ако опитам. Но дали искам? Имам усещането, че е нещо, което полагам усилия да забравя. От какво се страхувам толкова много? От баща ми? Още ли вярвам, че може да изскочи от кутията като герой от пантомима и да ме удари?
Или е полицията? Страхувам се от внезапно поставена на рамото ми ръка, арест и наказание, възмездие за престъпленията ми?
Защо съм толкова уплашен?
Някъде трябва да има отговор.
И аз знам къде да го търся.
Рано на следващата сутрин Мариана отиде да види Зоуи.
Племенницата ѝ току-що се беше събудила и беше замаяна, стискаше Зебра в едната си ръка, докато с другата сваляше маската за очи от лицето си.
Примигна срещу Мариана, която дръпна завесите, за да пусне вътре дневната светлина. Момичето имаше ужасен вид — очите му бяха кървясали, изглеждаше изтощено.
— Съжалявам, не спах добре. Не спирам да сънувам гадни сънища.
Мариана ѝ подаде чаша кафе.
— За Тара? Мисля, че и аз бях така.
Момичето кимна и отпи от кафето си.
— Имам чувството, че съм в някакъв кошмар. Не мога да повярвам, че наистина я… няма.
— Знам.
Очите на Зоуи се напълниха със сълзи. Мариана се чудеше дали да я утеши, или да я разсее с нещо. Предпочете последното. Вдигна купчината книги от бюрото и погледна заглавията — „Херцогинята на Малфи“, „Трагедията на отмъстителя“, „Испанската трагедия“.
— Чакай да отгатна. Този срок изучавате трагедията.
— „Трагедията на отмъстителя“ — изпъшка тихо Зоуи. — Толкова е тъпо.
— Май не я харесваш?
— „Херцогинята на Малфи“ е поносима… смешна е, искам да кажа, толкова е безумна.
— Помня я. Отровени библии и върколаци. Но някак си още въздейства, нали? Поне аз така си мисля. — Погледна книгата. — Не съм я чела от години.
— Ще я поставят в театър Ей Ди Си този срок. Ела да я видиш.
— Ще дойда. Добра роля е. Защо не се явиш на прослушване?
— Явих се. Не я получих. — Зоуи въздъхна. — Трагедия.
Мариана се усмихна. Но после тази малка преструвка, че всичко е наред, се срина. Момичето се втренчи в нея и смръщи лице.
— Тръгваш ли си? Да се сбогуваш ли си дошла?
— Не. Не си тръгвам. Реших да остана, поне за няколко дни… и да задам малко въпроси. Да видя дали не мога да помогна.
— Сериозно? — Очите на Зоуи светнаха и смръщеният ѝ израз изчезна. — Страхотно. Благодаря ти. — Поколеба се. — Слушай. Това, дето го казах вчера… че ми се ще Себастиан да беше тук… извинявай.
