Погледна часовника си. Девет часа. Трябваше просто да си легне, но знаеше, че няма да може да заспи. Прекалено възбудена беше, прекалено разстроена.

А след това, докато вадеше нещата си от чантата, попадна на тънкото томче поезия, което Клариса ѝ бе дала.

In Memoriam.

Седна на леглото и го разтвори леко. Годините бяха изсушили страниците, бяха ги изкривили, втвърдили, оставяйки по тях вълни и вълнички. Разтвори книгата докрай и погали грубите страници с върховете на пръстите си.

Какво ѝ бе казала Клариса? Че ще види стиховете с други очи сега. Защо? Заради Себастиан?

Спомни си как чете поемата като студентка. Подобно на повечето хора, и тя бе отблъсната от голямата ѝ дължина. Беше над три хиляди реда и Мариана почувства огромно удовлетворение дори само от това, че я прочете. Навремето не реагира на съдържанието, но тогава беше млада, щастлива и влюбена и нямаше нужда от тъжна поезия.

Във въведението, написано от стар учен, прочете, че Алфред Тенисън е имал нещастно детство — „лошата кръв“ на рода Тенисън бе печално известна. Бащата бил пияница, пристрастен към опиатите и изключително жесток грубиян — братята и сестрите на Тенисън страдали от депресия, психични заболявания и или били вкарани в лудница, или се самоубили. Алфред избягал от дома си на осемнайсет. И подобно на Мариана, намерил един свят на свобода и красота в Кеймбридж. А също и на обич. Независимо дали връзката между Артър Хенри Халам и Тенисън е била сексуална или не, тя явно е била дълбоко романтична: от деня, в който се срещнали в края на първата си година там, двамата прекарват всеки свой съзнателен миг заедно. Често ги виждали да вървят хванати за ръка — докато, няколко години по-късно, през 1833… Халам умира внезапно от аневризма.

Спорно е дали Тенисън някога се е възстановил напълно от загубата на Халам. Депресиран, размъкнат, немит, той се отдал на скръбта си. Разпаднал се. През следващите седемнайсет години скърбял, пишейки единствено по малко поезия — редове, строфи, елегии — всички за Халам. Накрая тези стихове били събрани заедно в една огромна поема. Издадена под заглавието In Memoriam А. Н. Н., тя бързо е призната за една от най-великите поеми, писани някога на английски език.

Мариана се настани удобно на леглото и започна да чете. Скоро откри колко болезнено автентичен и познат звучи гласът му — завладя я странното усещане, че това е нейният глас, а не този на Тенисън, че той изразява чувствата, за които тя не може да намери думи, че говори вместо нея: „Понякога тъжа наполовина / как с думи да предам тъгата в мен; / защото думи като природа наполовина разкриват / и наполовина скриват душата в тях“. Точно като Мариана година след смъртта на Халам Тенисън бе направил пътуване обратно до Кеймбридж. Вървял по същите улици, по които някога ходел с Халам, и открил, че „се чувства както преди, но не съвсем“, а когато застанал пред стаята на Халам, видял, че „друго име стои на вратата“.

И тогава Мариана се натъкна на онези редове, станали толкова знаменити, че се бяха влели в самата тъкан на английския език, и изникнали тук, скрити сред толкова много други стихове, те пак успяха да се промъкнат неусетно, да я изненадат и да спрат дъха ѝ:

Каквото и да става,за истинно аз смятами чувствам го,когато най-скърбя —да си обичал и загубиле по-добре,отколкото да не познаеш любовта…

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Отпусна книгата и погледна през прозореца. Но навън беше тъмно и от стъклото я погледна единствено отражението на собственото ѝ лице. Вгледа се в себе си, докато сълзите мокреха бузите ѝ.

Накъде сега? — помисли си тя. — Накъде отиваш?

Какво правиш?

Права беше Зоуи — бягаше. Но накъде? Обратно в Лондон? Обратно в онази населена с призраци къща на „Примроуз Хил“? Тя вече не беше неин дом — беше просто дупка, където да се скрие.

Зоуи имаше нужда от нея, независимо дали го признаваше или не, Мариана просто не можеше да я изостави — изключено беше.

Внезапно си спомни какво ѝ бе подхвърлила пред параклиса: че Себастиан би ѝ казал да остане. Права беше.

Себастиан би искал Мариана да отстоява позицията си и да се бори.

Добре тогава, какво следваше?

Умът ѝ се върна към представлението на професор Фоска в двора. „Представление“ май беше подходяща дума. Дали нямаше нещо прекалено гладко в думите му, леко „отрепетирано“? Но дори и така, той си имаше алиби. И освен ако не беше принудил своите студентки да лъжат заради него, което изглеждаше невероятно, би трябвало да е невинен…

И все пак…?

Нещо не се вписваше. Имаше нещо странно.

Тара обвинява Фоска, че заплашва да я убие. А после… няколко часа по-късно е мъртва.

Перейти на страницу:

Похожие книги