Мариана се усмихна. Повечето им преподаватели имаха енциклопедия на мястото на мозъците си, Клариса имаше цяла библиотека. Професорката ѝ затвори очи и продължи да рецитира по памет:
—
Мариана кимна печално.
— Да… Да, това е.
— Боя се, че Тенисън е доста подценяван в днешни дни — усмихна се Клариса, после погледна часовника си. — Щом ще оставаш тук тази нощ, трябва да ти намерим стая. Ще звънна в портиерната.
— Благодаря ти.
— Изчакай за момент.
Възрастната жена се изправи на крака и отиде до библиотеката. Прокара пръст по гърбовете, докато не откри книга. Издърпа я от полицата и я сложи в ръцете на Мариана.
— Ето. Намерих в това извор на голяма утеха, след като Тими почина.
Беше тънко томче с кожена подвързия. IN MEMORIAM А. Н. Н. беше щамповано на предната корица с избледнели позлатени букви.
Клариса погледна твърдо Мариана.
— Прочети го.
Господин Морис, главният портиер, намери стая.
Мариана се изненада, че ще го види в портиерната. Помнеше добре стария господин Морис: беше възрастен, закръглен мъж, много популярен в колежа, много снизходителен към студентите.
Но този господин Морис беше млад, нямаше и трийсет, висок и доста едър. Имаше ясно изразена брадичка и тъмнокестенява коса, сресана на път отстрани и пригладена назад. Носеше тъмен костюм, синьо-зелената вратовръзка на колежа и черно бомбе.
Усмихна се при изненадания поглед на Мариана.
— Изглежда очаквахте друг, госпожице.
Мариана кимна, смутена.
— Аз всъщност… господин Морис…
— Това беше дядо ми. Почина преди няколко години.
— О, разбирам, съжалявам…
— Не се притеснявайте. Случва се постоянно. Аз съм само негово бледо копие, другите портиери постоянно ми го напомнят. — Той намигна и повдигна леко шапката си. — Оттук, госпожице. Последвайте ме.
Учтивите му, официални маниери изглеждаха като от друга епоха, помисли си Мариана. По-добра може би.
Той настоя да носи чантата въпреки протестите ѝ.
— Така правим нещата тук. Знаете го. „Сейнт Кристофър“ е място, където времето е спряло.
Усмихна ѝ се. Изглеждаше абсолютно непринуден, излъчваше непоклатима увереност, пълен господар на владенията си, което беше вярно за всички колежански портиери според опита на Мариана, и с пълно право: ако не бяха те да въртят ежедневните дела на колежа, всичко щеше бързо да се разпадне.
Последва Морис до стая в двора „Гейбриъл“. Беше същият двор, в който бе живяла като студентка през последната година от следването си. Погледна към старото си стълбище, докато минаваха покрай него — към каменните стъпала, по които двамата със Себастиан бяха тичали нагоре-надолу милион пъти.
Стигнаха до края на двора — до осмоъгълна кула от плочи остарял, зацапан гранит, там бяха стълбите, водещи към стаите за гости на колежа. Влязоха и тръгнаха нагоре по витото стълбище, облицовано с дъбова ламперия, стигнаха до втория етаж.
Морис отключи врата, отвори я и даде ключа на Мариана.
— Заповядайте, госпожице.
— Благодаря.
Тя влезе и се огледа. Стаята беше малка, с еркерен прозорец, камина и легло с четири вити колони. Имаше балдахин и завеси от дебел кретон от четирите страни.
— Това е една от по-приятните стаи, които държим за стари студенти — обади се Морис. — Малко мъничка може би. — Постави чантата ѝ на пода до леглото. — Надявам се да ви е удобно.
— Благодаря, много сте любезен.
Не бяха говорили за убийството, но тя почувства нужда да го спомене по някакъв начин, главно защото постоянно беше в ума ѝ.
— Станалото е ужасно.
Морис кимна.
— Нали?
— Вероятно е крайно обезпокоително за всички в колежа.
— Така е. Радвам се, че старият ми дядо не доживя да го види. Това би го съсипало.
— Познавахте ли я?
— Тара? — Морис поклати глава. — Само съм чувал за нея. Беше… доста известна, да речем. Тя и приятелките ѝ.
— Приятелките ѝ?
— Точно така. Доста… провокативна група млади жени.
— Провокативни? Интересен избор на дума.
— Смятате ли, госпожице?
Той беше умишлено сдържан и Мариана се зачуди защо.
— Какво имахте предвид?
Морис се усмихна.
— Само, че са малко… палави, ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да следим зорко тях и партитата им. Наложи ми се няколко пъти да ги прекъсна. Всякакви лудории.
— Разбирам.
Трудно можеше да разгадае изражението му. Тя се зачуди какво ли се крие зад добрите маниери и дружелюбното му поведение. Какво всъщност си мислеше?
Морис се усмихна.
— Ако сте любопитна за Тара, аз бих говорил с някоя от чистачките. Изглежда те винаги знаят какво става в колежа. Както и всички клюки.
— Ще го имам предвид, благодаря.
— Ако това е всичко, госпожице, ще ви оставя на спокойствие. Лека нощ.
Той се насочи към вратата и се измъкна навън. Затвори я безшумно след себе си.
Най-накрая остана сама — след дълъг и уморителен ден. Седна на леглото изтощена.
