Девиците полностью

— О, това е лесно… Този семестър Тара трябваше да пише доклад за древногръцката трагедия. Едва ли е било извън възможностите ѝ да препише цитат от някоя от пиесите, нали така?

— Да, предполагам, че си права.

— С положителност е малко необичайно за нея, това мога да кажа… Сигурна съм, че професор Фоска ще потвърди.

Мариана примигна.

— Професор Фоска?

— Той ѝ преподаваше гръцка трагедия.

— Разбирам. — Мариана се опита да звучи нормално. — Сигурна ли си?

— О, да. В края на краищата, той е специалистът. Блестящ е. Трябва да посетиш негова лекция, докато си тук. Много впечатляващ. Знаеш ли, че лекциите му са сред най-посещаваните във факултета — студентите се редят на опашка, която стига чак до двора, за да влязат, и седят на пода, ако няма места. Чувала ли си за подобно нещо — разсмя се Клариса, после бързо добави: — Разбира се, моите собствени лекции също винаги са много добре посетени. Голяма щастливка съм в това отношение. Но трябва да призная, че не чак до такава степен… Знаеш ли, ако си любопитна за Фоска, трябва наистина да си поговориш със Зоуи. Тя го познава най-добре.

— Зоуи? — Мариана се стресна. — Така ли? И защо?

— Ами той е неин научен ръководител.

— О, разбирам. — Кимна тя замислено. — Да, разбира се.

Мариана покани Зоуи на обяд. Отидоха в близко френско бистро, отворило врати наскоро. Беше много популярно сред изгладнелите студенти, чиито роднини идваха да ги видят.

Доста по-изтънчено беше от ресторантите, които Мариана помнеше от студентските си години. Беше много оживено, чуваха се разговори и смях, потропване на прибори по чинии. Миришеше съблазнително на чесън, вино и цвърчащо в тигана месо. Елегантен сервитьор с жилетка и вратовръзка ги насочи към сепаре в ъгъла с бяла покривка и черни кожени седалки.

Мариана започна, като донякъде екстравагантно поръча половин бутилка шампанско розе. Не ѝ беше в стила и Зоуи изненадана повдигна вежди.

— А защо не? — повдигна рамо Мариана. — Би било хубаво да повдигнем малко духа.

— Не се оплаквам — отвърна момичето.

Когато шампанското пристигна, розовите мехурчета, които шипяха и блещукаха в дебелите кристални чаши, оправиха значително настроението им. В началото не обсъждаха Тара и убийството ѝ. Прескачаха от тема на тема, наваксвайки пропуснатото. Говориха за курсовете на Зоуи в „Сейнт Кристофър“ и как се чувства, навлизайки в третата си учебна година, както и за дразнещата липса на яснота за бъдещия ѝ живот и това, което би искала да прави.

След това заговориха за любов. Мариана я попита дали се среща с някого.

— Разбира се, че не. Такива момченца са. — Зоуи поклати глава. — Напълно щастлива съм със собствената си компания. Никога няма да се влюбя.

Мариана се усмихна. Прозвуча ѝ толкова млада с тези си приказки. Тиха вода. Подозираше, че независимо от сегашните си протести, когато Зоуи се влюби, ще е страстно и дълбоко.

— Един ден ще разбереш. Ще се случи.

— Не. — Момичето поклати глава. — Не, благодаря. От това, което съм видяла досега, любовта носи само скръб.

Мариана се разсмя.

— Това е доста песимистично.

— Да нямаш предвид реалистично!

— Едва ли.

— Ами ти и Себастиан?

Не беше подготвена за този удар, който определено беше под пояса и бе нанесен доста небрежно. Необходима ѝ беше секунда, за да възвърне гласа си.

— Себастиан ми донесе много повече, не само скръб.

Зоуи незабавно започна да се извинява.

— Съжалявам. Не исках да те разстройвам… аз…

— Не съм разстроена. Всичко е наред.

Но не беше. Това, че бяха тук, в този приятен ресторант, и пиеха шампанското, им даваше възможност да се престорят за малко, да избягат от убийството и всички неприятности, и да поживеят щастливо в малкото мехурче на настоящия момент. А Зоуи беше пукнала балона и Мариана почувства как всичката тъга, тревога и страх я заливат отново.

Известно време се храниха в мълчание. После тя каза тихо:

— Зоуи. Как се справяш…? Със случилото се с Тара?

Момичето замълча за секунда. После сви рамене. Не вдигна поглед.

— Добре. Но не много. Не мога да спра да мисля за това, имам предвид за начина, по който умря. Не мога… не мога да го извадя от главата си.

Погледна я. И Мариана почувства болката на разочарованието: искаше да оправи всичко, да отнеме болката на Зоуи по начина, по който го правеше, когато тя беше малка — да превърже раната, а още по-добре да я целуне, но знаеше, че вече не може. Пресегна се през масата и стисна ръката ѝ.

— Знам колко трудно е да го повярваш точно сега, но ще стане по-лесно.

— Наистина ли? — повдигна рамо момичето. — Мина повече от година, откакто Себастиан умря, а не става по-лесно. Още боли.

— Знам — кимна Мариана, не беше в състояние да спори със Зоуи. Права беше, така че просто нямаше смисъл. — Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да почетем паметта им по най-добрия възможен начин.

Зоуи задържа погледа ѝ и кимна.

— Разбирам.

Мариана продължи:

— А най-добрият начин да почетеш Тара…

— Е да го хванем?

— Да. Обещавам.

Зоуи сякаш се успокои от мисълта. Кимна.

— Е, имаш ли някакъв напредък?