Девиците полностью

Елси изсумтя, но не добави нищо повече. Мариана усети, че разговорът върви към края си и всяко по-нататъшно настояване ще бъде посрещнато с каменно неодобрение. Затова възможно най-небрежно подхвърли истинската причина, поради която беше довела Елси тук и я беше подкупила с ласкателства и торта.

— Елси. Смяташ ли… че може да видя стаята на Тара?

— Стаята ѝ? — Елси сякаш се готвеше да откаже. Но след това повдигна рамо. — Едва ли ще навреди, предполагам. Полицията я огледа навсякъде, щях да я чистя основно утре… Виж какво ще ти кажа. Дай да свърша чая си и може да идем заедно.

Мариана доволно се усмихна.

— Благодаря ти, Елси.

Елси отключи вратата на стаята на Тара. Влезе вътре и запали осветлението. Мариана я последва.

Беше като всяка друга тийнейджърска стая, но още по-разхвърляна. Не се забелязваше, че полицаите са минали през нещата ѝ — създаваше чувството, че Тара току-що е излязла и може да се върне всяка секунда. Във въздуха още се усещаше следа от парфюма ѝ, а мебелите бяха пропити със сладникавия аромат на марихуаната.

Не знаеше какво търси. Нещо, което полицията бе пропуснала, но какво? Бяха отнесли всички устройства, на които Зоуи възлагаше надежда, че ще осигурят някаква следа — компютъра на Тара, телефона и айпада ѝ, всички липсваха. Бяха останали дрехите ѝ — в гардероба и нахвърляни върху креслото, на купчини по пода — скъпи дрехи, с които се бе отнасяла като с парцали. Към книгите имаше същото отношение — захвърлени недочетени, отворени на пода, с пречупени гръбчета.

— Винаги ли е била толкова разхвърляна?

— О, да, скъпа. — Елси цъкна неодобрително с език, после се засмя снизходително. — Безнадеждна. Не знам какво щеше да прави без мен да се грижа за нея.

Седна на леглото. Явно започваше да се доверява на Мариана. Приказките ѝ вече не бяха толкова премерени, а напротив.

— Родителите ѝ идват днес да опаковат нещата ѝ — каза тя. — Предложих им да го направя вместо тях. Да им спестя труда. Но те не поискаха по някаква причина. Някои хора нямат угодия. Не съм изненадана. Знам какво мислеше Тара за тях. Казвала ми го е. Оная лейди Хемптън е истинска кучка и в червата — и никаква лейди, направо да ти го кажа. А що се отнася до мъжа ѝ…

Мариана почти не я слушаше, искаше ѝ се Елси да се махне, за да може да се съсредоточи. Насочи се към малката тоалетка. Разгледа нещата върху нея. Имаше огледало с някакви снимки, пъхнати в рамката му. Едната беше на Тара и родителите ѝ. Момичето беше невероятно красиво, просто сияйно красиво. Имаше дълга червена коса и изящни черти — лице на гръцка богиня.

Огледа останалите предмети на масичката. Две шишенца парфюм, малко гримове и четка за коса. Вгледа се по-внимателно в нея — кичур червена коса се беше заплел в нея.

— Имаше красива коса — каза Елси, като я наблюдаваше. — Често я решех. Харесваше ѝ да го правя.

Мариана се усмихна учтиво. Вдигна малка плюшена играчка — пухкав заек, подпрян на огледалото. За разлика от опърпаната, съсипана от годините тормоз стара Зебра на Зоуи, тази играчка изглеждаше странно нова — и почти недокосвана.

Елси бързо разреши загадката.

— Аз ѝ я купих. Беше толкова самотна, когато дойде тук. Имаше нужда от нещо меко, което да гушка. Затова ѝ подарих зайчето.

— Много мило от твоя страна.

— Елси е цялата едно голямо сърце. Купих ѝ също и термофор. През нощта тук става ужасно студено. Оная завивка, дето им я дават, е безполезна, тънка е като вестник. — Тя се прозина, изглеждаше малко отегчена. — Мислиш ли да се бавиш дълго, скъпа? Просто вече трябва да вървя. Имам да чистя още едно стълбище.

— Не искам да те задържам. Възможно… възможно ли е да си тръгна след няколко минути?

Елси се замисли за секунда.

— Добре. Аз ще изскоча за една цигара, после се връщам на работа. Затвори след себе си, като си тръгнеш.

— Благодаря.

Тя излезе, затваряйки вратата след себе си. Мариана изпусна въздишка на облекчение. Слава богу. Огледа се. Още не беше намерила това, което търсеше. Надяваше се да го познае, като го види. Някакъв вид следа, насока към душевното състояние на Тара. Нещо, което би помогнало на Мариана да разбере, но какво би могло да е?

Отиде при скрина. Отвори всяко чекмедже, разгледа съдържанието. Депресираща, болезнена задача. Имаше чувството, че е хирург, че разтваря тялото на Тара и рови във вътрешните ѝ органи. Прегледа най-интимните ѝ вещи — бельото, гримовете, продуктите за коса, паспорта, шофьорската книжка, кредитните карти, детските снимки, снимките ѝ като бебе, малки бележници и напомняния, които бе писала на себе си, стари касови бележки от магазини, изостанали тампони, празни флакончета от кокаин, късчета тютюн и следи от марихуана.

Странно беше. Тара беше изчезнала, също като Себастиан, оставяйки всичките си принадлежности след себе си. Мариана си помисли: Като умрем, единственото, което остава след нас, е нещастието… и вещите ни, разбира се, които ще бъдат взети от другите.