Реши да се откаже. Каквото и да търсеше, явно не беше тук. Най-вероятно изобщо не съществуваше. Тя затвори последното чекмедже и тръгна да излиза.
После, когато стигна до вратата, нещо я накара да спре… и да се обърне. Огледа стаята още един път.
Очите ѝ се спряха на корковото табло на стената над бюрото. Бележки, рекламни флаери, пощенски картички, две-три фотографии, всички забодени на него.
Една от пощенските картички ѝ беше позната: картина на Тициан — „Тарквиний и Лукреция“. Мариана приближи. Погледна я по-внимателно.
Лукреция беше в спалнята си на леглото, гола и беззащитна, Тарквиний се бе надвесил над нея, вдигнал кама, проблясваща в светлината, готов да замахне. Беше красива, но дълбоко обезпокояваща.
Измъкна картичката от таблото. Обърна я.
И там, на гърба, имаше цитат, изписан на ръка с черно мастило. Четири реда на древногръцки:
Вгледа се в него озадачена.
Мариана намери Клариса седнала в креслото си до прозореца с лула в ръката, потънала сред облак дим, да поправя купчина статии в скута си.
— Може ли за момент? — попита тя, надничайки през вратата.
— О, Мариана? Още ли си тук? Влизай, влизай. — Клариса я покани, махвайки с ръка. — Сядай.
— Нали не прекъсвам нещо?
— Всичко, което ме отвлича от оценяването на бакалавърски есета, е искрено приветствана почивка. — Клариса се усмихна и сложи купчината листове настрани. Изгледа любопитно Мариана, докато тя се настаняваше на дивана. — Реши да останеш?
— Само за няколко дни. Зоуи има нужда от мен.
— Хубаво. Много хубаво. Радвам се. — Тя запали отново лулата си и подръпна няколко пъти от нея. — А сега, какво мога да направя за теб?
Мариана бръкна в джоба си и извади пощенската картичка. Подаде я на Клариса.
— Намерих я в стаята на Тара. Чудех се какво можеш да ми кажеш за нея.
Клариса погледна картичката за момент, после я обърна. Вдигна изненадано вежди и прочете цитата на глас.
— ἓν δὲ πᾶσι γνῶμα ταὐτὸν ἐμπρέπει:/σφάξαι κελεύουσίν με παρθένον κόρῃ/Δήμητρος, ἥτις ἐστὶ πατρὸς εὐγενοῦς,/τροπαῖά τ᾽ ἐχθρῶν καὶ πόλει σωτήριαν.
— Какво е? Разпознаваш ли го?
— Мисля, че е… Еврипид. „Децата на Херакъл“, ако не бъркам. Чела ли си я?
Мариана усети пристъп на срам, че дори не е чувала за пиесата, камо ли да я е чела.
— Припомни ми я?
— Действието се развива в Атина — отвърна Клариса, посягайки към лулата си. — Цар Демофон се подготвя за война, трябва да защити града от микенците. — Пъхна лулата в ъгълчето на устата си, драсна клечка и я запали отново. Заговори между пуфканията. — Демофон се съветва с оракул… за да разбере шансовете си за успех… Цитатът е от тази част на пиесата.
— Разбирам.
— Това помага ли?
— Всъщност не.
— Не? — Преподавателката махна с ръка, за да прогони облак дим. — И какво те затруднява?
Мариана се усмихна при този въпрос. Понякога свръхинтелигентността на Клариса я правеше леко несхватлива.
— Боя се, че древногръцкият ми е малко ръждясал.
— О… да. Разбира се, извини ме — преподавателката погледна пощенската картичка и преведе надписа. — В груб превод казва… „Оракулът се съгласи: за да отблъснем врага и да спасим града… девица трябва да бъде пожертвана… девица от благородно потекло…“.
Мариана примигна изненадана.
— Благородно потекло? Казва това?
Клариса кимна.
— Дъщерята на πατρὸς εὐγενοῦς — благородник… трябва да бъде пожертвана на κόρῃ Δήμητρος…
— Δήμητρος?
— Богинята Деметра. А κόρῃ, разбира се, означава…
— Дъщеря.
— Правилно — кимна Клариса. — Благородна девица трябва да бъде принесена в жертва на дъщерята на Деметра, т.е. на Персефона.
Мариана усети как сърцето ѝ започва да бие по-бързо.
Преподавателката ѝ подаде картичката с усмивка.
— Персефона е била доста отмъстителна богиня, както съм сигурна, знаеш.
Мариана не се решаваше да проговори, не знаеше дали гласът няма да ѝ изневери. Затова само кимна.
Клариса се взря в нея.
— Добре ли си, скъпа? Изглеждаш малко…
— Добре съм… просто…
За секунда обмисли възможността да опита да обясни чувствата си. Но какво би могла да каже? Как е имала някакви суеверни фантазии, че тази отмъстителна богиня е участвала в смъртта на съпруга ѝ? Как би могла да го изрече на глас, без да прозвучи напълно откачено? Затова просто сви рамене и каза:
— Малко иронично е, това е всичко.
— Кое? О, имаш предвид, че Тара е от
— И не смяташ, че зад това се крие нещо повече?
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Освен… защо беше там? В нейната стая? Откъде е дошла тази картичка?
Клариса махна снизходително с лулата си.
