Девиците полностью

— О, значи е твоя племенница, така ли? Да, аз се грижа за нея. Много важна персона е това момиче, няма що.

— Зоуи? За какво става дума?

— Държа се грубо с мен няколко пъти.

— О, съжалявам да го чуя. Не е в неин стил. Ще си поговоря с нея.

— Направи го, скъпа.

Настъпи неловко мълчание.

Прекъсна го появяването на сервитьорката — млада, красива източноевропейка, която носеше чая и тортата. Лицето на Елси се проясни значително.

— Паулина. Как си?

— Благодаря, добре, Елси. А ти?

— Не си ли чула? — Ококори очи и в гласа ѝ се прокрадна престорено вълнение. — Едно от момиченцата на Елси беше накълцано, накълцано на парченца до реката.

— Да, да, чух. Съжалявам.

— Та внимавай много къде ходиш сега. Не е безопасно за хубавко момиче като теб навън през нощта.

— Ще внимавам.

— Хубаво. — Елси се усмихна, загледана след сервитьорката, докато тя се отдалечаваше.

После върна вниманието си върху тортата, която нападна с наслада.

— Не е зле — измърмори тя между хапките. Около устата ѝ имаше остатъци от шоколад. — Искаш ли малко?

Мариана поклати глава.

— Не, благодаря.

Тортата свърши работа, настроението на Елси се оправи. Вгледа се замислено в Мариана, докато дъвчеше.

— А сега, скъпа — подхвърли тя, — надявам се да не очакваш да повярвам в ония глупости за психотерапията. Проучване, как ли пък не.

— Много си схватлива, Елси.

Чистачката се ухили и пусна бучка захар в чая си.

— Елси не пропуска много.

Имаше доста объркващия навик да говори за себе си в трето лице. Хвърли проницателен поглед към Мариана.

— Хайде, давай, за какво всъщност е всичко?

— Искам само да ти задам няколко въпроса за Тара… Кога за последен път я видя?

— В деня, когато умря, естествено… Никога няма да го забравя. Видях бедното момиче да върви към смъртта си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами бях в двора, чаках две от другите госпожи, винаги взимаме автобуса заедно. И видях Тара да излиза от стаята си. Изглеждаше ужасно разстроена. Махнах ѝ с ръка и я повиках по име, но тя не ме чу, кой знае защо. Видях я как тръгва… И никога повече не се върна.

— По кое време беше това? Помниш ли?

— Точно осем без четвърт. Помня, защото си проверявах часовника — имаше опасност да изпуснем автобуса. — Елси цъкна неодобрително с език. — Не че вече идва навреме.

Мариана ѝ наля още малко чай от каничката. Възприе поверителен тон:

— Бяхте близки с Тара, нали?

Елси ѝ хвърли предпазлив поглед.

— Кой ти го каза? Зоуи?

— Не… просто предположих, че като нейна бедър, си я виждала често. Аз лично бях много привързана към моята.

— Така ли, скъпа? Колко мило.

— Ами всички вие осигурявате толкова важна услуга… не съм сигурна, че винаги сте оценени.

Елси закима ентусиазирано.

— Права си за това. Мислят си, че да си бедър означава просто да забършеш праха от няколко места и да изпразниш едно-две кошчета. Но дечицата за първи път са далече от дома си, не можеш да ги оставиш да се справят сами, имат нужда от грижа. — Тя се усмихна сладко. — И Елси се грижи за тях. Елси ги проверява всеки ден — и ги буди всяка сутрин или ги намира мъртви, ако са се обесили през нощта.

Мариана изчака малко.

— Знаеш ли, чудя се за приятелките ѝ. Какво ти е впечатлението от тях?

Елси повдигна вежда.

— О, имаш предвид тях, така ли?

— „Тях“?

Елси се усмихна, но не отговори. Мариана продължи внимателно.

— Когато говорих с Конрад, той ги нарече „вещици“.

— Ама вярно ли? — изхили се Елси. — „Кучки“ щеше да е по-точно, скъпа.

— Не ги харесваш?

Елси сви рамене.

— Не ѝ бяха истински приятелки. Тара ги мразеше. Племенницата ти беше единствената, дето се държеше мило с нея.

— А другите?

— Ами тормозеха я, горкичката ми. Често плачеше на рамото ми заради това, бедничката. Единствено ти си ми приятелка, Елси разправяше. Толкова те обичам, Елси.

Тя избърса въображаема сълза. На Мариана ѝ се повдигна: това представление беше толкова ужасно сладникаво, колкото шоколадовата торта, която чистачката току-що беше погълнала, и тя не вярваше и на една дума от него. Елси или беше фантазьорка, или просто старомодна лъжкиня. Във всеки случай Мариана започваше да се чувства изключително неудобно в нейната компания. Въпреки това не се отказа.

— Защо са тормозели Тара? Не разбирам.

— Ревнуваха, заради това. Защото беше много хубава.

— Разбирам… Чудя се дали зад това не се е криело и нещо друго…

— Ами най-добре попитай Зоуи за това, още ли не си?

— Зоуи? — сепна се Мариана. — Какво искаш да кажеш? Какво общо има Зоуи?

В отговор Елси ѝ отправи загадъчна усмивка.

— Интересен въпрос, а, скъпа?

Не задълба по-нататък. Мариана почувства раздразнение.

— А какво ще кажеш за професор Фоска?

— Какво за него?

— Конрад каза, че си падал по Тара.

Чистачката не се впечатли, изобщо не изглеждаше изненадана.

— Професорът е мъж, нали така?… Като всички останали.

— Което значи?