Как се осмелява!
Почувства се физически омърсена, насилена, имаше чувството, че той някак си беше спечелил, беше успял да я разклати, да я сплаши.
Докато стоеше там, заливана от горещи и ледени вълни в утрешното слънце, пламтяща от гняв, едно нещо ѝ беше напълно ясно.
Този път яростта, която чувстваше, не беше неговата. Беше нейната собствена.
Изцяло и само нейната.
След като се раздели с Фоска, Мариана извади бирената подложка, която Фред ѝ беше дал. Набра номера и го попита дали е свободен да се видят.
Двайсет минути по-късно двамата се срещнаха пред главната порта на „Сейнт Кристофър“. Тя го наблюдаваше, докато той заключваше колелото си към парапета. Младият мъж бръкна в чантата си и извади две червени ябълки.
— На това му викам аз закуска. Искаш ли една?
Предложи ѝ ябълка. Тя автоматично понечи да му откаже, когато осъзна, че е гладна. Кимна.
Фред се зарадва. Избра по-хубавата от двете, избърса я в ръкава си и ѝ я подаде.
— Благодаря — взе я Мариана и заби зъби в нея. Беше свежа и сладка.
Младежът ѝ се усмихна, говорейки между хапките.
— Радвам се, че звънна. Снощи… ти си тръгна малко неочаквано, помислих си, че съм те ядосал с нещо.
Тя повдигна рамо.
— Не беше заради теб… беше заради… Наксос.
— Наксос? — Фред се взря объркан в нея.
— Там… умря съпругът ми. Той… той се удави там.
— О, боже. — Очите на Фред се разтвориха широко. — О, боже. Съжалявам, толкова…
— Не знаеше ли?
— Откъде да знам. Разбира се, че не знаех.
— Значи е чиста случайност? — Наблюдаваше го внимателно.
— Ами… казах ти. Аз съм си малко екстрасенс. Може пък да съм усетил нещо и затова Наксос да е изскочил в главата ми.
Мариана се смръщи.
— Съжалявам, но не ти вярвам.
— Да, обаче това е истината. — Последва неловко мълчание. После Фред бързо продължи: — Виж, съжалявам, ако съм наранил чувствата ти…
— Не, не си, сериозно. Няма значение. Забрави.
— Затова ли ме повика? За да ми кажеш това?
Тя поклати глава.
— Не.
Не беше сигурна за какво точно го повика. Вероятно правеше грешка. Каза си, че има нужда от помощта му, но всъщност това беше само извинение — вероятно просто беше самотна и притеснена от срещата си с Фоска. Ядоса се на себе си, че го прави, но беше твърде късно, той вече беше тук. Защо пък да не се възползва от ситуацията.
— Хайде — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.
Влязоха в колежа, пресякоха главния двор, минаха под арката и стигнаха двора на Ерос.
Мариана вдигна поглед към стаята на Зоуи, но тя не беше там, имаше занимания с Клариса. Не ѝ беше казала досега за Фред, защото не знаеше как да го обясни на Зоуи, както и на себе си.
Когато наближиха стълбището за стаята на Тара, Мариана кимна към прозорец на приземния етаж.
— Това е стаята на Тара. В нощта, когато е умряла, чистачката ѝ я е видяла да излиза оттам точно в осем без петнайсет.
Фред посочи към вратата в дъното на двора „Ерос“, която водеше към брега на реката.
— И е минала по този път?
— Не. — Мариана поклати глава. Посочи в обратната посока, към сводестия проход. — Излязла е през главния двор.
— Хм. Това е странно… Задната врата води към реката, това е най-бързият път към „Рая“.
— Което подсказва… че е отивала някъде другаде.
— Да се срещне с Конрад, както той каза?
— Възможно е. — Тя се замисли за миг. — Има и още нещо: Морис, портиерът, видял Тара да излиза през главния вход в осем часа. Така че, ако тя е напуснала стаята си в осем без петнайсет…?
Остави въпроса недовършен. Фред го завърши.
— Защо са ѝ трябвали петнайсет минути, за да измине разстояние, което отнема минута-две най-много? Разбирам… Е, може да е всичко. Може да е пращала текстово съобщение на някого или да е видяла приятел, или…
Докато той говореше, погледът на Мариана падна върху цветната леха под прозореца на Тара — туфа виолетови и розови напръстничета.
Там, на земята, лежеше фас от цигара. Тя се наведе и го вдигна. Беше с набиващ се на очи бял филтър.
— Това е американска марка — подхвърли Фред.
Мариана кимна.
— Да… като тази, която пуши професор Фоска.
— Фоска? — понижи глас Фред. — Познавам го. Имам приятели в този колеж. Чувал съм историите.
— Какви истории — погледна го Мариана. — За какво говориш?
— Кеймбридж е малко място. Всички говорят.
— И какво казват?
— Че неговите знаменити… или по-скоро скандални… Абе, купоните му.
— Какви купони? Какво ти е известно?
Фред повдигна рамо.
— Не много. Само за студенти са. Но както чувам, били доста диви. — Погледна я внимателно, опитвайки се да разчете изражението ѝ. — Смяташ, че той има нещо общо с това? С убийството на Тара?
Тя се замисли за момент, после се предаде.
— Виж, ще ти разкажа.
Тръгнаха да се разхождат покрай стените на двора и тя му разказа за всички обвинения на Тара срещу Фоска, неговото категорично отхвърляне на обвиненията и потвърденото му алиби, и как въпреки това тя не е в състояние да остави нещата така. Очакваше Фред да се изсмее или презрително да изсумти, или най-малкото да изрази някакво недоверие, но той не го направи. Беше му благодарна за това. Усети прилив на топли чувства към него и за първи път се почувства по-малко самотна.
