Девиците полностью

— Освен ако Вероника, Серина и другите не лъжат — завърши тя, като добави: — Фоска е бил с тях през цялото време, с изключение на няколко минути, когато излязъл навън за една цигара…

— Достатъчно време — заяви Фред — да слезе и да пресрещне Тара тук, в двора, ако преди това я е видял през прозореца.

— И да си уговорят среща в „Рая“ в десет часа.

— Точно така. Защо не?

Мариана сви рамене.

— Пак не би могъл да го направи. Ако Тара е убита в десет, той не би имал време да иде навреме дотам. Това са поне двайсет минути пеша, а вероятно и повече, ако си с кола…

Младият мъж се замисли за секунда.

— Освен ако не е отишъл по вода.

Мариана го погледна объркана.

— Моля?

— Може да е взел плоскодънка.

— Плоскодънка? — Тя едва не се разсмя, прозвуча ѝ толкова нелепо.

— И защо не? Никой не наблюдава реката, никой не би забелязал плоскодънка — особено през нощта. Може да пристигне и да си тръгне направо невидим… за няколко минути.

Мариана се замисли за малко.

— Може би си прав.

— Можеш ли да караш плоскодънка?

— Не особено добре.

— Аз мога — ухили се Фред. — И по щастлива случайност съм много добър… нищо че го казвам аз… Какво ще кажеш?

— За кое?

— Отиваме до хангара за лодки, наемаме плоскодънка и пробваме? Защо не.

Преди Мариана да успее да отговори, телефонът ѝ иззвъня. Беше Зоуи. Незабавно отговори.

— Зоуи? Добре ли си?

— Къде си?

В гласа на момичето се прокрадваше притеснено вълнение, което подсказа на Мариана, че нещо не е наред.

— В колежа съм. А ти къде си?

— С Клариса. Полицията току-що си отиде…

— Защо? Какво е станало?

Последва мълчание. Мариана можеше да усети как племенницата ѝ се опитва да удържи плача си. После Зоуи прошепна тихо:

— Случи се пак.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Знаеше много добре за какво говори Зоуи. Но независимо от всичко имаше нужда да го чуе изречено на глас.

— Друга смърт от намушкване с нож — отвърна момичето. — Намериха ново тяло.

Тялото било намерено в ливада в покрайнините на „Рая“. Беше общинска мера още от Средновековието, поради което земеделците имаха правото да я ползват за пасище и ужасяващото откритие било направено от фермер, извел стадото си крави на паша тази сутрин.

Мариана искаше да отиде там възможно най-бързо. Независимо от яростните протести на Зоуи, отказа да ѝ разреши да я придружи. Беше твърдо решена да защити племенницата си от други неприятни преживявания. А това категорично щеше да е неприятно.

Тръгнаха двамата с Фред, който изтегли карта на телефона си, за да намерят пътя до ливадата.

Докато вървяха по брега на реката покрай колежите и зелените поляни и вдишваше аромата на трева, земя и дървета, тя се пренесе назад в първата есен преди всички тези години, когато пристигна в Англия и замени влажната горещина на Гърция с изпълнените с въглищен пушек небеса и сочната зелена трева на Източна Англия.

Оттогава английската провинция и за миг не бе загубила очарованието си за Мариана — до днес. Днес тя не усещаше очарованието ѝ, а само съсипващо я чувство на ужас. Тези полета и ливади, тези пътеки, по които беше вървяла със Себастиан, бяха завинаги опетнени. Вече не бяха синоним на любов и щастие — от сега нататък винаги щяха да означават кръв и смърт.

Вървяха потънали в мълчание. След около двайсетина минути Фред посочи напред.

— Ето го.

Пред тях лежеше поле. Пред входа към него имаше редица превозни средства — полицейски коли, новинарски ванове, паркирани едни зад други по прашния коларски път. Двамата минаха покрай колите и стигнаха до полицейския кордон, където няколко полицаи държаха пресата на разстояние. Имаше и малка тълпа зяпачи.

Мариана хвърли поглед към тях и внезапно си спомни обзетата от нездраво любопитство тълпа, насъбрала се на плажа, за да зяпа как извличат тялото на Себастиан от водата. Спомни си онези лица — с изражение на загриженост, едва маскиращо порочното им любопитство. Господи, как ги ненавиждаше — и сега, виждайки същите изражения, почувства как ѝ се повдига.

— Хайде — каза тя. — Да вървим.

Но Фред не помръдна. Изглеждаше малко объркан.

— Къде да вървим?

Мариана посочи зад полицейския кордон.

— Там.

— Как ще влезем? Ще ни видят.

Тя се огледа.

— Какво ще кажеш ти да идеш и да се опиташ да отвлечеш вниманието им, за да ми дадеш възможност да се промъкна?

— Разбира се. Това мога да го направя.

— Значи нямаш нищо против да не дойдеш?

Той поклати глава. Избегна очите ѝ.

— Ако трябва да съм честен, хич не понасям кръв, трупове и такива ми ти работи. Предпочитам да остана тук.