Ситуацията напомняше на Мариана за средновековна обсада. Нахлулите орди журналисти и оператори бяха удържани само от една крехка бариера: двама-трима униформени полицаи и няколко колежански портиери, като господин Морис беше в челните редици, навил ръкави, готов да защити колежа с голи юмруци.
На калдъръма пред главната порта се оформяше все по-нарастващ медиен лагер, който стигаше почти до „Кинг Парейд“, където бяха паркирани вановете със сателитните антени. Специална пресшатра беше издигната до реката, където сенатор Дрейк и съпругата му дадоха телевизионно интервю, отправяйки емоционален апел за всяка информация, която би могла да доведе до залавянето на убиеца на дъщеря им.
По искане на сенатор Дрейк в разследването се включи и Скотланд Ярд. От Лондон бяха изпратени допълнителни полицаи, които направиха блокади, разпитваха от къща на къща и патрулираха по улиците.
Фактът, че сега си имаха работа със сериен убиец, означаваше, че целият град е нащрек. Междувременно Конрад Елис беше освободен и всички обвинения срещу него бяха свалени.
Възцари се натегната, изнервена атмосфера. Между тях се разхождаше чудовище с нож, невидимо, дебнещо по улиците, явно способно да нанесе удар и после да се стопи незабелязано в тъмнината… тази невидимост го правеше нещо повече от човешко същество, нещо свръхестествено: създание, родено от мит, фантом.
Само дето Мариана отлично знаеше, че не е нито фантом, нито чудовище. Беше просто човек и нямаше право да бъде превръщан в мит, не заслужаваше.
Заслужаваше единствено — ако можеше да ги извика в сърцето си — състрадание и страх. Качествата, които според Аристотел съставляват катарзиса в една трагедия. Е, не познаваше достатъчно този луд, че да изпита състрадание.
Но наистина изпитваше страх.
Майка често казваше, че не го е искала за мен — този живот.
Казваше ми, че един ден ще се махнем, тя и аз, само ние двамата. Но нямало да е лесно.
Никога не го забравих. Повече от всичко на света исках да съм в безопасност.
Дори и сега пак не се чувствам в безопасност.
А ето защо баща ми беше опасен мъж. След порядъчно количество уиски в очите му се появяваше пламъче. Ставаше все по-заядлив. Да избегнеш гнева му беше като да вървиш през минно поле.
Аз бях по-добър в това от майка, по-добър в запазването на настроението му стабилно, успявах да съм няколко крачки напред, да поддържам разговора върху безопасна територия, отгатвайки накъде върви — за да го отклоня, ако е необходимо — да го отвлека по-далече от теми, с които бих могъл да си навлека гнева му. Рано или късно майка винаги се проваляше. Дали случайно, или умишлено, заради някакъв мазохизъм, тя казваше нещо, правеше нещо, не се съгласяваше с него, критикуваше го, сервираше му нещо, което той не харесваше.
И тогава очите му светваха. Долната му устна се отпускаше. Той оголваше зъби. Прекалено късно мама схващаше, че вече е изпаднал в ярост. Следваше преобърната маса или разбита чаша. Наблюдавах безсилен да я предпазя или защитя, докато тя тичаше към спалнята в търсене на убежище.
Панически се опитваше да заключи вратата… уви, твърде късно — той я отваряше с трясък и после, после…
Не разбирам.
Защо не го напусна? Защо не опакова чантите ни и не ме измъкна през нощта? Можехме да избягаме заедно. Но тя не направи този избор. Защо? Прекалено уплашена ли беше? Или не искаше да признае, че семейството ѝ е било право — че е допуснала ужасна грешка и сега тича вкъщи, подвила опашка между краката?
Или е отричала, уповавайки се за надеждата, че нещата някак магически ще се оправят? Вероятно е било така. В края на краищата, беше истински майстор да игнорира това, което не иска да види — независимо че то я гледа право в очите.
Аз също се научих да го правя.
Научих също — още от най-ранна възраст, че не вървя по земята, а по тясна мрежа от невидими въжета, окачена над нея. Трябваше внимателно да си проправям път по тях, да внимавам да не се подхлъзна или падна. Както изглежда, някои аспекти от личността ми бяха неприемливи. Криех ужасни тайни — дори аз не знаех какви.
Обаче баща ми знаеше. Той знаеше греховете ми.
И ме наказваше съответно.
Качваше ме горе. Вкарваше ме в банята и заключваше вратата…
И се започваше.
Ако го опиша сега — онова малко уплашено момченце, дали ще почувствам болка заради мъките му? Капка състрадание? Беше просто дете, което не бе виновно за никое от моите престъпления — беше ужасено, изпитваше болка. Дали изпитвам и частица състрадание? Дали му съчувствам за положението и за всичко, през което мина?
Не. Изобщо.
Изхвърлил съм всяко състрадание от сърцето си.
Не го заслужавам.
