Девиците полностью

— Добре. Няма да се бавя.

— Късмет.

— И на теб — отвърна тя.

Той спря за миг, за да събере кураж. После тръгна към полицаите. Подхвана разговор с тях, започна да им задава въпроси… и Мариана се възползва от шанса.

Отиде до лентата, повдигна я и се мушна под нея.

После се изправи и продължи да върви, но успя да направи само няколко крачки, преди да чуе гласа.

— Ей! Какво правите?

Обърна се. Към нея тичаше полицай.

— Спрете. Коя сте вие?

Преди Мариана да успее да отговори, бяха прекъснати от Джулиан. Беше се появил от шатрата на криминалистите и махаше на полицая.

— Всичко е наред. Тя е с мен. Колежка е.

Полицаят я изгледа с недоверие, но отстъпи. Мариана изчака да види, че той се отдалечава, после се обърна към Джулиан.

— Благодаря.

Той ѝ се усмихна.

— Не се отказваш лесно, а? Харесваш ми. Да се надяваме, че няма да налетим на инспектора. — Намигна ѝ. — Искаш ли да погледнеш? Патологът ми е стар приятел.

Минаха покрай шатрата. До нея стоеше патологът и изпращаше съобщение по телефона си. Беше мъж над четиресетте, висок, напълно плешив, с пронизващи сини очи.

— Куба — обърна се към него Джулиан, — доведох колежка, стига да нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. — Куба погледна Мариана. — Говореше с лек полски акцент. — Предупреждавам ви, не е приятна гледка. По-зле е от миналия път.

Посочи към задната част на шатрата с облечената си в ръкавица ръка. Мариана си пое дълбоко дъх и заобиколи.

И там лежеше тялото.

Беше най-ужасяващото нещо, което някога беше виждала. Изпита страх да го погледне. Изглеждаше ѝ нереално.

Тялото на млада жена или останките от него бяха проснати в тревата. Торсът беше накълцан до неузнаваемост — останала бе само някаква каша от кръв и вътрешности, кал и пръст. Главата бе недокосната, очите бяха отворени — виждащи и невиждащи едновременно — с втренчен поглед, като пътека, отвеждаща в небитието.

Мариана продължи да се взира в тях, неспособна да отмести поглед, хипнотизирана сякаш от Медуза — бяха очи, които имаха властта да вкаменяват дори и след смъртта.

В ума ѝ проблесна стих от „Херцогинята на Малфи“ — „Покрийте лицето ѝ, очите ми са пълни със сълзи — тя почина тъй млада“.

Наистина почина млада. Прекалено млада. Само на двайсет. Рожденият ѝ ден беше следващата седмица — организираше купон.

Знаеше го, защото веднага я разпозна.

Беше Вероника.

Мариана се отдалечи от тялото.

Почувства, че ѝ прилошава физически. Трябваше да постави някакво разстояние между себе си и това, което току-що бе видяла. Искаше да се махне, но знаеше, че от това няма бягство — беше гледка, която щеше да я преследва до края на дните ѝ. Кръвта, главата, тези зейнали очи…

Престани, заповяда си тя. Престани да мислиш.

Продължи да върви, докато стигна ограда от преплетени пръчки, оформяща границата между тази поляна и следващата. Изглеждаше нестабилна, пред падане, но тя се облегна на нея, не беше особено добра опора, но пак беше по-добре от нищо.

— Добре ли си?

До нея се появи Джулиан. Гледаше я загрижен.

Тя кимна. Усети, че очите ѝ са пълни със сълзи. Избърса ги смутена.

— Добре съм.

— Когато виждаш толкова много престъпления като мен, привикваш. Но смятам, че ти си много храбра.

Мариана поклати глава.

— Не съм, изобщо не съм.

— И беше права за Конрад Елис. Бил е в ареста по време на това убийство, което сваля подозренията от него… — Той погледна към Куба, който приближаваше към тях. — Освен ако мислиш, че не са убити от един и същи човек?

Куба поклати глава, вадейки електронна цигара от джоба си.

— Не, един и същи е. Същият модус операнди. Преброих двайсет и две рани от нож.

Патологът дръпна от цигарата и пусна облак изпарения.

Мариана го погледна.

— В ръката ѝ имаше нещо. Какво беше?

— Аха. Забелязали сте го. Борова шишарка.

— И аз така си помислих. Колко странно.

Джулиан се извърна към нея.

— Защо го казваш?

Тя сви рамене.

— Просто защото наоколо няма борове. — Замисли се за секунда. — Питам се дали има списък на всички неща, намерени до тялото на Тара?

— Странно е, че го казвате — намеси се Куба. — Същото хрумна и на мен, затова проверих. И да, сред нещата на Тара е имало борова шишарка.

— Шишарка? — повтори Джулиан. — Колко интересно. Трябва да означава нещо за него… Но какво ли, чудя се?

В момента, в който той го каза, Мариана си спомни един от диапозитивите на професор Фоска, които той показа на лекцията си за Елевзин: мраморен барелеф на шишарка.

Да, помисли си тя. Наистина означава.

Джулиан се огледа обезсърчен. Поклати глава.

— Но как го прави? Убива ги на открито, после изчезва покрит в кръв, без да оставя свидетели, оръжие на убийството, видими доказателства… нищо.

— Само поглед към ада — обади се Куба. — Но грешиш за кръвта. Не е задължително да е покрит с кръв. В края на краищата, кълцането става постмортем.

— Моля? — втренчи очи Мариана в него. — Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Първо им прерязва гърлата.

— Сигурен ли сте?