Девиците полностью

Пристигна храната и Клариса се зае с обяда си, а Мариана насочи вниманието си към Зоуи, за да се увери, че е хапнала поне малко.

Едуард Фоска не беше споменат повече по време на обяда. Но остана в мислите на Мариана — увисна в главата ѝ, скрит в сенките като прилеп.

След като приключиха с обяда, Мариана и Зоуи се отбиха в колежанския бар, за да пийнат по нещо.

Барът беше доста по-тих от обикновено. Имаше само шепа студенти. Мариана видя Серина, седнала сама. Тя не ги забеляза.

Зоуи поръча две чаши вино, а Мариана се запъти към края на бара, където Серина бе кацнала на високо столче, довършвайки своя джин с тоник, докато пишеше съобщение на телефона си.

— Здравей — поздрави я Мариана.

Момичето вдигна поглед, после се върна към телефона си, без да ѝ отговори.

— Как си, Серина?

Никаква реакция. Мариана погледна към племенницата си за помощ и Зоуи имитира надигане на чаша. Мариана кимна.

— Да ти купя ли още едно?

Серина поклати глава.

— Не. Скоро трябва да тръгвам.

Мариана се усмихна.

— Твоят таен обожател?

Явно беше казала грешното нещо. Момичето се извърна към нея с неочаквана ярост.

— Какъв, мамка му, ти е проблемът?

— Моля?

— Какво имаш против професор Фоска? Все едно си обсебена от него или нещо подобно. Защо си казала на полицията за него?

— Не знам за какво говориш.

Но Мариана тайно изпита облекчение, че главен инспектор Сангха е приел думите ѝ достатъчно сериозно, че да разпита Фоска.

— Не съм го обвинила в нищо — продължи тя. — Просто предложих да му зададат няколко въпроса.

— Е, зададоха му ги. Зададоха му много въпроси. На мен също. Доволна ли си сега?

— Ти какво им каза?

— Истината. Че бях с професор Фоска, когато Вероника е била убита в сряда вечер — цялата вечер имах занимания с него. Ясно?

— И той не е излизал? Дори не и за да изпуши една цигара?

— Дори не и за цигара.

Момичето изгледа студено Мариана, но вниманието му беше отвлечено от текстово съобщение на телефона. Тя го прочете и стана.

— Трябва да тръгвам.

— Почакай. — Мариана сниши глас. — Серина. Искам много да внимаваш, разбираш ли?

— О, я се разкарай.

Грабна чантата си и излезе.

Мариана въздъхна. Зоуи седна на освободеното от студентката високо столче.

— Не мина особено добре.

— Хич. — Мариана поклати глава. — Ама хич.

— Сега какво?

— Не знам.

Зоуи повдигна рамо.

— Щом професор Фоска е бил със Серина, когато Вероника е била убита, не би могъл да го е направил той.

— Освен ако Серина не лъже.

— Сериозно ли мислиш, че ще излъже заради него? Два пъти? — Погледна я със съмнение и пак повдигна рамо. — Не знам, Мариана…

— Какво?

Племенницата ѝ избегна очите ѝ. Замълча за миг.

— Начинът, по който си се вторачила в него, странен е.

— Какво искаш да кажеш със „странен“?

— Професорът има алиби и за двете убийства, а ти продължаваш да го преследваш. Дали е заради него… или заради теб самата?

— Заради мен? — Мариана не можеше да повярва на ушите си. Усети, че бузите ѝ пламват от възмущение. — Какви ги говориш?

Зоуи поклати глава.

— Забрави.

— Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, просто го кажи.

— Няма смисъл. Знам, че колкото повече се опитвам да те убедя да изоставиш тая работа с професор Фоска, толкова повече ще се запъваш. Такъв си инат.

— Не съм инат.

Зоуи се разсмя.

— Себастиан казваше, че си най-големият инат, който е срещал.

— Никога не ми го е казвал.

— Е, казваше го на мен.

— Не разбирам какво става тук, Зоуи. Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Каква работа с Фоска?

— Ти ми кажи.

— Моля? Той не ме привлича, ако това намекваш.

Усети се, че е повишила глас, двойка студенти от другия край на бара я чуха и обърнаха глави към нея. За първи път, откак се помнеше, двете със Зоуи се оказаха на ръба на кавга. Почувства се странно ядосана. Защо?

Втренчиха се една в друга за момент.

Зоуи отстъпи първа.

— Забрави — поклати глава тя. — Съжалявам. Говоря глупости.

— И аз съжалявам.

Зоуи погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Имам лекция за „Загубения рай“.

— Върви тогава.

— Ще се видим ли за вечеря?

— О… — Мариана се поколеба. — Не мога. Ще се виждам… с…

Не искаше да каже на Зоуи за плановете си за вечеря с професор Фоска — не и сега, племенницата ѝ щеше да види най-различни неща в това, неща, които изобщо не съществуваха.

— Ще се виждам с… с приятел.

— Кой?

— Не го познаваш, стар приятел от колежа. Върви, ще закъснееш.

Момичето кимна. Лепна ѝ бърза целувка на бузата. Мариана стисна ръката ѝ.

— Зоуи. И ти внимавай. Разбрано?

— Имаш предвид да не влизам в коли с непознати мъже?

— Не ставай глупава. Сериозна съм.

— Мога да се грижа за себе си. Не се страхувам.

Точно тази нотка на перчене в гласа на Зоуи притесняваше Мариана най-много.

След като Зоуи си тръгна, Мариана остана на бара за малко, въртейки в ръка чашата си с вино. Не спираше да превърта разговора в главата си.

Ами ако Зоуи е права? Ами ако Фоска е невинен?