Той имаше алиби и за двете убийства и въпреки това тя беше изплела паяжина от подозрение около него, просто хващайки няколко нишки от… от какво всъщност? Дори не и факти, нищо чак толкова конкретно. Дребни неща: онзи уплашен поглед в очите на Зоуи, фактът, че е преподавал гръцка трагедия на Тара и Вероника, и твърдото ѝ убеждение, че той е изпратил онези пощенски картички.
А интуицията ѝ подсказваше, че който е изпратил картичките на тези момичета, той ги е и убил. И макар това да изглеждаше нелогичен извод, дори заблуда за човек като главен инспектор Сангха, за терапевт като нея самата интуиция често беше единственото, на което можеше да се облегне. Независимо колко невероятно изглеждаше… професор в този университет да убива свои студентки по толкова ужасен начин, толкова открито и да очаква, че ще му се размине.
И все пак… ами ако беше права…
Тогава на Фоска му се беше разминало.
Ами ако грешеше?
Трябваше да помисли ясно, но не можеше. Главата ѝ беше объркана и не заради виното. Чувстваше се победена и все по-несигурна в себе си. И какво сега? Нямаше никаква представа какъв би трябвало да е следващият ѝ ход.
Отговорът дойде незабавно. Ще помоли за помощ, естествено. Ще потърси съвет.
Идеята не беше лоша.
Да се срещне с ментора си само би помогнало. Да се махне оттук, да отиде в Лондон, да избяга от този колеж и неговата отровна атмосфера, та макар и само за няколко часа — би било огромно облекчение.
Но първо я чакаше срещата тази вечер тук, в Кеймбридж.
Вечеря в осем часа — с Едуард Фоска.
В осем часа Мариана се отправи към жилището на Фоска.
Вгледа се в голямата импозантна врата. „Професор Едуард Фоска“ беше написано в бяло с калиграфски почерк върху черна плоча до вратата.
Чуваше класическата музика, която идваше отвътре. Почука. Не последва отговор.
Почука отново, този път по-високо. Никакъв отговор за момент и после…
— Отворено е — долетя далечен глас. — Влизайте.
Тя си пое дълбоко дъх, успокои се и отвори вратата. Посрещна я брястово стълбище: старо, тясно и неравно на местата, където дървото се беше разсъхнало. Трябваше да внимава за всяка своя стъпка, докато се изкачваше.
Музиката стана още по-висока. Беше на латински, религиозна ария или псалм, към който е написана музика. Беше я чувала и преди, но не можеше да си припомни къде. Красива беше, но зловеща, със струнни инструменти, които пулсираха като удари на сърце, иронично имитиращи тревожния ритъм на нейното, докато изкачваше стълбите.
Вратата горе беше открехната. Влезе. Първото, което видя, беше голям кръст, окачен на стената в антрето. Красив, изработен от тъмно дърво, богато украсен, готически, майсторски скулптиран — но размерът му беше страховит и Мариана побърза да го подмине.
Влезе във всекидневната. Трудно можеше да я разгледа, единствената светлина идваше от полуразтопени, деформирани свещи, наслагани навсякъде. Необходими ѝ бяха няколко секунди, докато очите ѝ се адаптират към стигийския7 мрак, напоен с аромата на горящ тамян, тъмният му дим още повече замъгляваше светлината от свещите и ставаше почти невъзможно да се различи нещо.
Беше голяма стая с прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Няколко врати водеха към други помещения. Стените бяха покрити с картини, рафтовете — претъпкани с книги. Тапетите на стените бяха в тъмнозелено и черно, повтаряща се шарка от листа и зелен гъсталак, създаващ чувство на безпокойство — все едно се намираше в джунгла.
На полицата над камината и по масите бяха подредени скулптури и други декорации: човешки череп, проблясващ в мрака, както и малка статуетка на Пан — с разрешена коса, стиснал мях за вино, с крака, рога и опашка на козел. А до него — шишарка.
Внезапно Мариана бе обзета от усещането, че я наблюдават — почувства нечий поглед върху тила си. Обърна се.
Видя Едуард Фоска. Не го беше чула да влиза. Дали не се беше крил в сенките през цялото време, наблюдавайки я?
— Добър вечер — поздрави я той.
Тъмните му очи и белите зъби проблеснаха в светлината на свещите, а пуснатата му коса падаше върху раменете. Носеше черен смокинг, снежнобяла риза и черна папийонка.
— Нямах представа, че ще вечеряме на високата маса — каза тя.
— Няма.
— Но сте облечен…
— О — той погледна дрехите си и се усмихна. — Нямам често възможността да вечерям с толкова красива жена. Реших да се облека за случая. Позволете да ви предложа питие.
Без да чака отговор, той извади отворена бутилка шампанско от сребърна кофичка за лед. Доля собствената си чаша, после наля друга за Мариана. Подаде ѝ я.
— Благодаря.
