Девиците полностью

Едуард Фоска остана неподвижен за момент, наблюдавайки я с одобрение в очите.

— За нас — каза той.

Мариана не повтори тоста му. Вдигна чаша до устните си и отпи малко шампанско. Беше приятно газирано, сухо, освежаващо. Имаше добър вкус и тя се надяваше, че ще успокои нервите ѝ. Отпи нова глътка.

На вратата долу се почука. Фоска се усмихна.

— А, това вероятно е Грег.

— Грег?

— От бара.

Чуха се забързани стъпки и Грегъри, пъргав, строен сервитьор с жилетка и вратовръзка се появи с по една кутия във всяка ръка. Усмихна се на Мариана.

— Добър вечер, госпожице. — Погледна към професора. — Аз ли да…

— Разбира се — кимна професорът. — Върви. Сложи масата. Аз ще сервирам.

— Много добре, сър.

Младежът изчезна в трапезарията. Мариана погледна въпросително Фоска. Той се усмихна.

— Искаше ми се малко повече усамотение, отколкото колежанската трапезария може да осигури. Но не съм голям готвач, затова убедих бара да пренесе трапезарията тук.

— И как го направихте?

— С помощта на много голям бакшиш. Няма да ви направя удоволствието да кажа колко голям.

— Доста труд си сте си дали, професоре.

— Моля ви, наричайте ме Едуард. И да, за мен беше удоволствие, Мариана.

Усмихна ѝ се и продължи да я гледа мълчаливо. Тя се почувства неудобно и отмести поглед. Очите ѝ се плъзнаха към масичката за кафе… и шишарката.

— Какво е това?

Фоска последва погледа ѝ.

— Шишарката ли? Нищо, просто ми напомня за дома. Защо?

— Май си спомням диапозитив на шишарка в лекцията за Елевзин.

Той кимна.

— Да, така е. Права сте. Всеки посветен в култа получава шишарка при влизането си.

— Разбирам. А защо шишарка?

— Всъщност работата не е в самата шишарка. А в това, което тя символизира.

— И то е?

Той отново се усмихна и се загледа в нея за момент.

— Заради семето е — семето в шишарката. Семето вътре в нас — духът вътре в тялото. И да отвориш ума си за него. Обет да гледаш навътре и да търсиш душата си.

Фоска вдигна шишарката. Подаде ѝ я.

— Подарявам ви я. Ваша е.

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. — Не я искам.

Каза го по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Ясно.

Той ѝ хвърли развеселена усмивка. Остави шишарката обратно на масата. Настъпи мълчание. Миг по-късно се появи Грег.

— Всичко е готово, професоре. Пудингът е в хладилника.

— Благодаря.

— Приятна вечер.

Младежът кимна на Мариана и напусна стаята. Тя чу как слиза по стълбището и затваря вратата след себе си.

Останаха сами.

Последва тишина и леко напрежение, докато се взираха един в друг. Е, във всеки случай Мариана го чувстваше, нямаше представа какво чувства Фоска — какво се крие зад това негово приятно, чаровно поведение. Беше ѝ почти невъзможно да отгатне.

Той посочи към съседната стая.

— Да вървим?

Дългата маса в тъмната, облицована с дървена ламперия трапезария беше покрита с бяла ленена покривка. В сребърните свещници горяха високи свещи. Бутилка червено вино беше пресипана в гарафа, която стоеше върху страничния шкаф.

Дъбът в центъра на вътрешния двор се виждаше през прозореца зад масата, очертан на фона на здрачаващото се небе, и звездите проблясваха между клоните му. Мариана си помисли, че при друга ситуация да се храни в тази красива старинна стая би било невероятно романтично. Но не и сега.

— Заповядайте — покани я Фоска.

Тя приближи масата. Двете места бяха точно едно срещу друго. Седна, а той отиде до страничния шкаф, където беше разположена храната — агнешко бутче, печени картофи и зелена салата.

— Мирише хубаво — каза той. — Повярвайте ми, това ще е много по-добро от всичко, което бих се опитал да приготвя сам. Имам доста изтънчено небце, но съм доста елементарен в кухнята. Само обикновените рецепти за паста, на които една италианска майка е научила сина си.

Той се усмихна на Мариана и взе широкия нож за разрязване на месо. Острието му просветна в светлината на свещите. Тя внимателно наблюдаваше как той бързо и умело ползва ножа, за да нареже агнешкото.

— Италианец ли сте? — попита тя.

Фоска кимна.

— Второ поколение. Баба и дядо са дошли на кораб от Сицилия.

— Израснали сте в Ню Йорк?

— Не съвсем. В щата Ню Йорк. Ферма по средата на нищото.

Сервира в чинията ѝ няколко резена агнешко, малко картофи и салата. Приготви същата порция и за себе си.

— А вие сте израснала в Атина?

— Да. — Кимна тя. — В предградията.

— Колко екзотично. Завиждам.

Мариана се усмихна.

— Бих могла да кажа същото за фермата в Ню Йорк.

— Не и ако я видите. Беше си дупка. Нямах търпение да се разкарам оттам.

При тези думи усмивката изчезна от лицето му и той сякаш стана различен човек. По-твърд, по-стар. Сложи чинията пред нея. После занесе своята от другата страна на масата и седна.

— Харесвам го леко недопечено. Надявам се да ви хареса.

— Добро е.

— Bon appetit.

Мариана погледна чинията пред себе си. Тънките резени агнешко бяха толкова недопечени, толкова сурови, че от тях се стичаше блестяща червена кръв в локвичка, която ставаше все по-голяма в бялата порцеланова чиния. Почувства, че ѝ се повдига от вида ѝ.