— Благодаря, че се съгласихте да вечеряте с мен, Мариана. Както казах в Градината на преподавателите, вие възбудихте интереса ми. Винаги ми е любопитно, когато някой се интересува от мен. А вие несъмнено го правите. — Той леко се засмя. — Тази вечер е моята възможност да ви отвърна със същото.
Тя взе вилицата си. Но не успя да се насили да хапне от месото. Съсредоточи се върху картофите и салатата, побутвайки зелените листа по-далече от разширяващата се локва кръв.
Чувстваше очите на Фоска върху себе си. Колко студен беше погледът му — като на базилиск.
— Още не сте опитали месото. Заповядайте, моля?
Тя кимна. Отряза мъничко парченце и пъхна червеното резенче в устата си. Беше мокро, с металически вкус на кръв. Положи усилие да го сдъвче и преглътне.
Фоска се усмихна.
— Браво.
Мариана вдигна чашата си. Изми вкуса на кръв с остатъка от шампанското.
Забелязвайки, че чашата ѝ е празна, той стана.
— Да пийнем малко вино, какво ще кажете?
Отиде до страничния шкаф и наля две чаши тъмно бордо. Върна се и подаде едната на Мариана. Тя я поднесе към устните си и отпи. Виното имаше дъх на земя, беше сухо и плътно. Вече бе почувствала ефекта от шампанското на празен стомах, би трябвало да спре с виното или скоро щеше да се напие. Но не спря.
Фоска седна отново, наблюдавайки я с усмивка.
— Разкажете ми за съпруга си.
Тя поклати глава.
— Не.
Той сякаш се изненада.
— Не? Защо не?
— Не желая.
— Дори и името му?
Мариана тихо каза:
— Себастиан.
И някак си само с изричането на името му сякаш го призова за секунда — нейния ангел пазител — почувства се в безопасност и по-спокойна, а Себастиан прошепна в ухото ѝ:
Реши да последва съвета му. Вдигна очи и посрещна втренчения поглед на Фоска, без да мигне.
— Разкажете ми за себе си, професоре.
— Едуард. Какво бихте искали да знаете?
— Разкажете ми за детството си.
— Моето детство?
— Каква е била майка ви? Обичахте ли я?
Фоска се разсмя.
— Майка ми? Да не се готвите да ме подложите на психоанализа по време на вечеря?
Мариана отвърна:
— Просто съм любопитна. Чудя се на какво друго ви е научила, освен да готвите паста?
Той поклати глава.
— Майка ме научи на много малко неща, за нещастие. Ами вие? Каква беше вашата майка?
— Така и не можах да я опозная.
— О. Мисля, че и аз не можах да опозная моята.
Взря се за момент в Мариана замислен. Тя виждаше как колелцата в ума му се въртят —
— Щастливо детство ли беше?
— Виждам, че сте решена да превърнете вечерта в терапевтична сесия.
— Не терапевтична сесия, просто разговор.
— Разговорът трябва да върви в две посоки, Мариана.
Фоска се усмихна и зачака. Виждайки, че няма избор, тя прие предизвикателството.
— Нямах особено щастливо детство — каза тя. — Само понякога. Обичах много баща си, но…
— Но какво…?
Тя повдигна рамене.
— Имаше прекалено много смърт.
Взряха се един в друг за момент. Фоска бавно кимна.
— Да, мога да го видя в очите ви. Там има голяма тъга. Знаете ли, напомняте ми на Тенисъновата героиня — „Мариана от самотния чифлик“: „Не идва той — каза тя. — Уморена съм, тъй съм уморена. Да бях умряла по-добре“.
Усмихна се. Мариана отклони поглед, почувства се разголена, този човек я дразнеше. Взе виното си и изпразни чашата. После се обърна към него.
— Ваш ред е, професор Фоска.
— Добре. — Той отпи малко вино. — Бях ли щастливо дете? — Поклати глава. — Не. Не бях.
— И защо?
Той не отговори веднага. Стана и отиде да вземе още вино. Допълни чашата ѝ, докато говореше.
— Истината ли? Баща ми беше жесток грубиян. Живеех в постоянен страх за живота си, както и за живота на майка ми. Много пъти съм го виждал как я пребива.
Мариана не очакваше толкова открито признание. А думите със сигурност звучаха искрено, въпреки че бяха напълно лишени от емоционален заряд. Той създаваше усещането, че не чувства нищо.
— Съжалявам — изрече тя. — Това е ужасно.
Той повдигна рамо. Не отговори за момент. Седна.
— Имате дарба да карате хората да говорят, Мариана. Добър терапевт сте, виждам го. Въпреки намерението ми да не разкривам нищо за себе си, накрая се оказах легнал на вашата кушетка. — Усмихна се. — В терапевтичен смисъл.
Тя се поколеба.
— Били ли сте женен?
Фоска се разсмя.
— На това му викам логичен поток на мисълта. Вече се местим от кушетката на леглото, а? — Професорът се усмихна и отпи още една глътка от виното си. — Не, не съм бил женен. Не съм срещнал правилната жена. — Взря се в нея. — Все още не.
Мариана не отговори. Той продължи да се взира в нея. Погледът му беше тежък, напрегнат, нетрепващ. Тя се почувства като заек във фаровете на кола. Сети се за думата, която Зоуи употреби: „заслепяващ“. Накрая, неспособна да издържи повече, тя отмести очи, което сякаш го развесели.
