— Красива жена сте — чу го да казва, — но у вас има нещо повече от красота. Притежавате и друго качество — спокойствие. Като спокойствието на океанските дълбини далече под вълните, там, където нищо не помръдва. Много спокойно… и много тъжно.
Тя продължи да мълчи. Не ѝ харесваше накъде отива разговорът, усещаше, че губи контрол, ако изобщо някога го бе имала. Освен това беше леко пияна и напълно неподготвена за неочаквания обрат от романтика към убийство.
— Тази сутрин — каза той — бях посетен от главен инспектор Сангха. Искаше да знае къде съм бил, когато Вероника е била убита.
Погледна към Мариана, вероятно очаквайки реакция. Тя не помръдна.
— И какво му казахте?
— Истината. Че имах частни занимания със Серина в моето жилище. Предложих му да провери думите ми при Серина, ако не ми вярва.
— Разбирам.
— Инспекторът ми зададе много въпроси, последният от тях беше за вас. Знаете ли какво попита?
Мариана поклати глава.
— Представа нямам.
— Чудеше се защо сте толкова настроена срещу мен. Какво съм направил, че да го заслужа.
— И какво му казахте?
— Казах му, че нямам идея, но че ще ви попитам. — Той се усмихна. — И сега ви питам. Какво става, Мариана? От убийството на Тара насам вие направо водите кампания срещу мен. Ами ако ви кажа, че съм невинен? Ще ми се да ви направя удоволствие и да съм вашият жертвен козел, но…
— Не сте моят жертвен козел.
— Не съм ли? Някакъв външен, американец от работническата класа в елитарния свят на английската академична общност? Прекалено много бия на очи.
— Едва ли — поклати глава тя. — Бих казала, че се вписвате изключително добре.
— Е, аз естествено правя всичко възможно да се впиша, но истината е, че колкото и по-префинени да са англичаните от американците в ксенофобията си, аз винаги ще си остана чужденец — и поради това под подозрение. — Той напрегнато се вгледа в Мариана. — Както и вие — вие също не сте тукашна.
— Не говорим за мен.
— О, всъщност говорим, ние двамата сме еднакви.
Тя смръщи чело.
— Не сме. Изобщо не сме.
— О, Мариана — изсмя си професорът. — Не мислите сериозно, че избивам студентките си? Това е абсурд. Не че няколко от тях не го заслужават. — Той пак се разсмя и от смеха му по гърба ѝ пролази тръпка.
Мариана се взря внимателно в него — стори ѝ се, че току-що е зърнала кой всъщност е: безчувствен, садистичен, напълно безразличен. Знаеше, че навлиза в опасна територия, но виното я правеше смела и безразсъдна, а и никога повече нямаше да има този шанс. Подбра думите си грижливо.
— Тогава бих искала да знам точно какъв тип човек смятате, че ги е убил?
Фоска я изгледа, сякаш въпросът го бе изненадал. Но кимна.
— Аз наистина мислих по този въпрос.
— Сигурна съм.
— И — подхвана той — първото, което ми прави впечатление, е религиозният характер на престъплението. Това е ясно. Извършителят определено е духовен човек. В своите очи поне.
Мариана се сети за кръста в антрето.
Фоска отпи още малко от виното си и продължи:
— Убийствата не са просто случайни нападения. Не смятам, че полицията го е схванала на този етап. Убийствата са акт на жертвоприношение.
Тя го изгледа сепнато.
— Акт на жертвоприношение?
— Точно така, това е ритуал — на прераждане и възкресение.
— Не виждам възкресение тук. Само смърт.
— Зависи напълно от гледната точка. — Той се усмихна. — И ще кажа още нещо. Човекът е артист. Обича представленията.
— Убийствата ми приличат на якобинска трагедия — каза той. — Насилие и ужас, за да шокират и забавляват.
— Забавляват?
— В театрален смисъл.
Професорът се усмихна. И Мариана внезапно почувства желание да се махне колкото може по-далече от него. Избута чинията си.
— Приключих.
— Сигурна ли сте, че не искате още малко?
Тя поклати глава.
— Напълно достатъчно беше.
Професор Фоска предложи да пият кафе с десерта във всекидневната и Мариана го последва с неохота в съседната стая. Той махна с ръка към широк тъмен диван пред камината.
— Да седнем там?
Не изгаряше от желание да седне толкова близо до него — това по някакви причини я караше да се чувства несигурна. И внезапно ѝ хрумна — след като тя се чувства неспокойна, когато е насаме с него, как ли би се чувствало едно осемнайсетгодишно момиче?
Поклати глава.
— Уморена съм. Мисля, че ще пропусна десерта.
— Не си тръгвайте, не още. Момент да направя кафе.
Преди тя да може да възрази, той излезе от стаята и изчезна в кухнята.
Тя се пребори с внезапен порив да побегне, да се махне оттук. Чувстваше се леко замаяна и разстроена — и ядосана на себе си. Нищо не постигна. Нищо ново не беше научила, нищо, което вече да не знае. Трябва да си тръгне, преди той да се е върнал и да я принуди да отблъсква любовните му аванси или нещо още по-лошо.
Докато разсъждаваше какво да направи, очите ѝ блуждаеха из стаята. Погледът ѝ попадна на малка купчинка книги върху масичката за кафе. Загледа се в първата отгоре. Наклони малко глава, за да прочете заглавието.
„Събрани творби на Еврипид“.
Хвърли през рамо поглед към кухнята. Никаква следа от него. Бързо отиде при книгата.
