Мариана хвана бързия влак за Лондон.
Той не спираше на нито една спирка по пътя и сякаш участваше в състезание до крайното си местоназначение. Имаше чувството, че се движат прекалено бързо — тресяха се и подскачаха безумно по релсите, люлееха се и се клатушкаха неконтролируемо. Релсите пищяха — пронизително ридание в нейните уши — сякаш някой крещи. Вратата на вагона не се затваряше добре. Не спираше да се отваря и затръшва отново и отново, като всеки трясък я стряскаше и пречеше на мислите ѝ.
А имаше много неща, за които да мисли. Чувстваше се дълбоко неудовлетворена от сблъсъка си с Морис. Опита се да намери някакъв смисъл в него. Значи той беше мъжът, с когото Серина тайно се срещаше? Нищо чудно, че го криеха — Морис щеше да загуби работата си, ако се разкрие, че има връзка със студентка.
Мариана се надяваше, че няма и нещо друго. Но дълбоко се съмняваше.
Морис имаше някакви взаимоотношения с Фоска, но какви? И по какъв начин това беше свързано със Серина? Дали двамата заедно не изнудваха Фоска? Ако да, това беше опасна игра — да настройваш срещу себе си психопат, и то такъв, който вече беше извършил две убийства.
Колко бе грешала за Морис, сега вече го виждаше, беше се поддала на старомодното му поведение, но той не беше джентълмен. Сети се за злобното изражение в очите му, когато я заплаши. Искаше да я стресне и беше успял.
Бам — тресна се вратата на вагона, карайки я да подскочи.
Извади екземпляр от „Британски журнал по психиатрия“, който все още стоеше в чантата ѝ. Прелисти го и се опита да чете, но не можеше да се съсредоточи. Тревожеше я нещо — не можеше да се отърве от чувството, че някой я следи.
Хвърли поглед през рамо и огледа вагона — имаше само няколко пътници, но никакъв познат или поне човек, когото да е виждала преди. И никой не я наблюдаваше.
Обаче не можеше да се отърси от него — от чувството, че я следят. А докато влакът наближаваше Лондон, ѝ хрумна обезпокоителна мисъл.
Ами ако грешеше за Фоска? Ами ако убиецът беше някой непознат — незнаен за нея, седнал точно там, в този вагон, който сега я наблюдаваше, в същата тази секунда? Мариана потръпна при тази мисъл.
Влакът скоро пристигна на „Кингс Крос“. Докато Мариана излизаше от гарата, все още имаше чувството, че я наблюдават. Изпитваше онова неприятно, натрапчиво усещане за очи, втренчени в тила ѝ.
Убедена, че някой е точно зад гърба ѝ, тя рязко се завъртя, почти очаквайки да види Морис…
Но него го нямаше.
Въпреки това усещането не изчезваше. Пристигна пред къщата на Рут, чувствайки се неспокойна и параноична.
Луда или не, едва ли имаше друг човек, когото би искала да види повече от възрастната дама, чакаща я на „Редфърн Мюз“ №5. Изпита облекчение още при натискането на звънеца.
Рут беше нейният обучаващ терапевт, когато Мариана беше още студентка. А след като взе дипломата си, Рут стана неин ментор. Менторът играе важна роля в живота на терапевта — Мариана ѝ разказваше за своите пациенти, за групите си, а Рут ѝ помагаше да разтовари чувствата си, да разграничи емоциите на пациентите си от своите собствени, което невинаги беше лесно. Без странично наблюдение един терапевт лесно би могъл да се поддаде и да бъде емоционално повлечен от цялото страдание, което трябва да поема. И би могъл да загуби безпристрастността, която е изключително важна за ефективната работа.
След смъртта на Себастиан Мариана започна да посещава Рут по-често, нуждаеше се от нейната подкрепа повече от всякога. Беше си терапия във всяко отношение, освен по име, Рут дори предложи да ѝ се посвети изцяло: да се върне към терапията и самата тя да води сеансите. Но Мариана отказа. Не можеше да обясни точно защо, освен че не ѝ е нужна терапия — нужен ѝ беше само Себастиан. И цялото говорене на света нямаше да го замести.
— Мариана, скъпа — каза Рут, отваряйки вратата. Посрещна я с топла усмивка. — Няма ли да влезеш?
— Здравей, Рут.
Толкова хубаво беше да прекрачи прага, да влезе във всекидневната, която винаги ухаеше на лавандула, и да чуе как сребърният часовник тиктака успокоително върху полицата над камината.
Седна на обичайното си място в ъгъла на избелял син диван. Рут се настани в кресло срещу нея.
— Прозвуча доста разтревожена по телефона — каза Рут. — Защо не ми разкажеш всичко, Мариана?
— Трудно е да реша откъде да започна. Предполагам, че всичко започна, когато Зоуи ми звънна онази вечер от Кеймбридж.
После Мариана подхвана своя разказ, стараейки се да е възможно най-ясна и изчерпателна. Рут слушаше, кимаше от време на време, но рядко казваше нещо. Когато разказът приключи, тя остана мълчалива за момент. Въздъхна почти недоловимо — тъжна, уморена въздишка, която отрази терзанията на Мариана много по-красноречиво от всякакви думи.
