— Помисли. Защо той се опитва да ни заслепи? Какво не иска да видим? От какво се опитва да отвлече вниманието ни? Отговори си на това, Мариана, и ще го хванеш.
Тя закима, докато бавно осъзнаваше думите му. Останаха мълчаливи за момент, замислени, вперили очи един в друг.
Тио се усмихна.
— Притежаваш редкия дар на емпатията. Усещам го. Мога да разбера защо Рут те оценява толкова високо.
— Не го заслужавам, но благодаря. Приятно е да го чуя.
— Не бъди скромна. Не е лесно да си открит и отворен за другите хора, а ти си способна да усещаш техните чувства… В много случаи това си е чаша чиста отрова. Винаги съм си го мислил. — Той замълча за малко, после тихо добави: — Прости ми. Не бива да го казвам… но откривам и нещо друго в теб… — Отново замълча. — Известен… страх. Страхуваш се от нещо. И мислиш, че е някъде там. — Той махна с ръка във въздуха. — Но не е там, а тук, вътре… — докосна гърдите си. — Дълбоко вътре в нас.
Мариана примигна, почувства се разголена, притеснена. Поклати глава.
— Не… не знам за какво говориш.
— Хубаво, съветът ми е — обърни му внимание. Сприятели се с него. Винаги трябва да обръщаме внимание, когато телата ни казват нещо. Така твърди Рут.
Внезапно той сякаш изпита неудобство, вероятно усети, че е престъпил границата. Погледна часовника си.
— Трябва да вървя. Имам среща с жена ми.
— Разбира се. Благодаря ти, че се видя с мен, Тио.
— Няма защо. Приятно ми беше, Мариана… Рут ми каза, че сега имаш частна практика?
— Да. А ти си в „Бродмур“8?
— Заради греховете ми — усмихна се той. — Ако трябва да съм честен, не знам колко още ще издържа. Не се чувствам особено щастлив там. Бих си потърсил друга работа, но както знаеш — нямам време.
Щом той каза това, изведнъж ѝ хрумна нещо.
— Почакай секунда — помоли тя.
Бръкна в чантата си и извади екземпляра на „Британски журнал по психиатрия“, който разнасяше от толкова време. Прелисти страниците и намери това, което търсеше. Поднесе списанието към Тио и посочи рекламата в карето.
— Виж.
Беше обява за съдебен психотерапевт в „Гроув“, охраняваното психиатрично отделение в Еджуеър.
Мариана го погледна.
— Какво мислиш? Познавам професор Диомедес, той е шефът. Специализира в групова работа, преподавал ми е известно време.
— Да — кимна Тио. — Да, знам кой е. — Изучаваше обявата с явен интерес. — „Гроув“? Не изпратиха ли там Алисия Беренсън? След като уби съпруга си?
— Алисия Беренсън?
— Художничката… която не иска да говори.
— О, спомням си. — Усмихна му се насърчително. — Може би трябва да кандидатстваш за работата? И да я накараш пак да проговори?
— Може би. — Той се усмихна и се замисли за момент. После кимна на себе си. — Вероятно ще го направя.
Пътуването обратно до Кеймбридж мина като миг.
Мариана беше потънала в мислите си през цялото време, прехвърляше през ума си разговора с Рут и срещата с Тио. Идеята му, че убийствата са умишлено ужасяващи, за да отвлекат вниманието от нещо друго, я заинтригува и придаваше логика в емоционален план по начин, който не можеше напълно да си обясни.
Що се отнася до предложението на Рут да организира терапевтична група с Девиците — е, това нямаше да е лесно, може би щеше да е дори невъзможно, но определено си струваше да опита.
Това, което Рут каза за баща ѝ, беше далече по-притеснително.
Не разбра защо изобщо менторката ѝ повдигна темата за него. Какво каза тя?
Може сега да няма смисъл, но един ден да означава много.
Едва ли би могло да е по-загадъчно. Рут очевидно намекваше за нещо, но за какво?
Мариана размишляваше върху думите ѝ, загледана в полята, които профучаваха покрай прозореца. Замисли се за детството в Атина и за баща си: как като дете обожаваше този красив, умен, харизматичен мъж, боготвореше го и го идеализираше. Отне ѝ много време да разбере, че баща ѝ не е точно човекът, за когото го мисли.
Осъзнаването дойде, когато стана на двайсет, след като се дипломира в Кеймбридж. Живееше в Лондон и учеше педагогика. Беше започнала терапия при Рут с намерението да реши проблемите със загубата на майка си, но откри, че говори главно за баща си.
Чувстваше се длъжна да убеди Рут какъв прекрасен човек е той: колко блестящ е, колко трудолюбив, какви жертви е направил, за да отгледа сам децата си, и колко много я обича.
След няколко месеца, минали в много слушане и почти никакви приказки… един ден Рут най-накрая я прекъсна.
Това, което ѝ каза, беше простичко, откровено и унищожително.
Рут заяви по възможно най-деликатен начин, че Мариана се намира в етап на отричане по отношение на баща си. Че след всичко чуто ѝ се налага да постави под съмнение оценката на Мариана, че е бил любящ родител. Мъжът, чието описание Рут е изслушала дотук, е авторитарен, студен, емоционално недостъпен, често критичен и изключително груб — дори жесток. И никое от тези качества няма нищо общо с любовта.
