Девиците полностью

Любопитна беше да види Тио, но също и предпазлива. Това, че Рут беше ментор и на двамата, ги правеше нещо като деца от едно семейство, всяко мечтаещо за вниманието, което майката дава на другото. Едно време Мариана чувстваше малко ревност, дори завист по отношение на Тио — знаеше, че Рут има слабост към него. В гласа на менторката им винаги прозвучаваше защитна нотка, когато го споменаваше, което караше Мариана — напълно нелогично, да си въобразява, че Тио е сирак. Истински шок беше, когато на дипломирането им се появиха и двамата му родители — живи и здрави.

Истината е, че Тио наистина имаше някакво излъчване на безпризорно дете, което дразнеше Мариана — сякаш беше различен от другите. Това нямаше нищо общо с вида му, налагаше се изцяло от неговото поведение: някаква сдържаност, леко дистанциране от другите, неловкост — нещо, което Мариана разпознаваше и у себе си.

Тио пристигна с петминутно закъснение. Поздрави я дружелюбно. Взе си диетична кола от бара и седна на масата при нея.

Изглеждаше си същият, изобщо не се беше променил. Наближаваше четиресет години, имаше стройна фигура. Носеше поотъркано кадифено сако, омачкана бяла риза и миришеше леко на цигарен дим. Лицето му беше приятно, загрижено, помисли си тя, но имаше и нещо — как беше думата? — неспокойно в очите му, дори тревожно. И осъзна, че макар да го харесва, не се чувства напълно комфортно край него. Но не беше сигурна защо.

— Благодаря, че се съгласи да се видим — каза тя. — Не ти дадох много време за размисъл.

— Няма нищо. Заинтригува ме. Следя историята като всеки друг. Завладяваща е. — Тио бързо се поправи. — Искам да кажа ужасяваща е, разбира се. Но също и завладяваща. — Усмихна се. — Ще ми се да чуя идеите ти за нея.

Мариана се засмя.

— Всъщност аз се надявах да чуя твоите.

— О. — Тио сякаш се изненада да чуе тези думи. — Но там, в Кеймбридж, си ти, Мариана. А не аз. Твоите мисли са много по-ценни от всичко, което аз бих могъл да кажа.

— Но пък аз нямам много опит в този вид неща, в съдебната криминалистика.

— В действителност няма никакво значение, тъй като всеки случай е напълно различен според мен.

— Странно. Джулиан каза точно обратното. Че всеки случай е същият като предишния.

— Джулиан? Говориш за Джулиан Ашкрофт?

— Да. Той работи с полицията.

Тио повдигна вежди.

— Помня го от института. Струва ми се, че в него имаше нещо малко… странно. Доста кръвожаден беше. Но както и да е, той греши — всеки случай е напълно различен. В края на краищата, всеки има различно детство.

— Да, съгласна съм. — Мариана кимна. — Но все пак не смяташ ли, че има нещо, за което трябва да се огледаме?

Тио отпи от диетичната си кола и повдигна рамо.

— Виж. Да речем, че аз съм мъжът, когото търсите. Да речем, че се чувствам много зле и съм крайно опасен. Напълно възможно е да успея да скрия всичко това от теб. Вероятно не за много дълъг период или в терапевтична обстановка, но на някакво по-повърхностно ниво много лесно можеш да представяш фалшив образ на света. Дори пред хора, които виждаш всеки ден. — Той се заигра с брачната си халка за момент, въртейки я около пръста си. — Искаш ли съвета ми? Забрави кой. Започни със защо.

— Имаш предвид защо убива?

— Да — кимна Тио. — Нещо в историята звучи фалшиво. Жертвите — били ли са сексуално насилени?

Мариана поклати глава.

— Не, няма подобно нещо.

— И какво ни казва това?

— Че самото убийство, намушкването и осакатяването дават удовлетворение? Възможно е. Но не мисля, че е толкова просто.

Тио кимна.

— Нито пък аз.

— Патологът каза, че причината за смъртта е прерязано гърло, а раните с ножа са нанесени след смъртта.

— Разбирам — промърмори Тио, наистина заинтригуван. — Което означава, че има определен нюанс на представление във всичко това. Постановка — в името на публиката.

— А публиката сме ние?

— Точно така. — Той кимна. — И защо така, как мислиш? Защо той иска ние да видим тази ужасяваща жестокост?

Мариана се замисли за момент.

— Мисля… иска да вярваме, че са убити в пристъп на ярост… от сериен убиец… луд с нож. Но всъщност той е напълно спокоен и се контролира, а тези убийства са предумишлени и внимателно планирани.

— Точно така. Което означава, че си имаме работа с много по-интелигентен човек… и много по-опасен.

Мариана се сети за Едуард Фоска и кимна.

— Да, и аз смятам така.

— Може ли да те попитам нещо? — погледна я Тио. — Когато видя тялото отблизо, какво беше първото, което ти мина през ума?

Мариана примигна — за секунда видя лицето на Вероника. Изтласка образа.

— Не… не знам… че беше ужасно.

Тио поклати глава.

— Не. Не си си помислила това. Кажи ми истината. Какво беше първото, което се появи в главата ти?

Мариана сви рамене леко притеснена.

— Странно, но… беше ред от пиеса.

— Интересно. Продължавай.

— „Херцогинята от Малфи“. „Покрий лицето ѝ, очите ми са заслепени…“

— Да. — Очите на Тио внезапно светнаха и той се приведе възбудено напред. — Да, точно това е.

— Не… не съм сигурна, че те разбирам.

— „Очите ми са заслепени.“ Телата са представени точно така, че да ни заслепят. Да ни заслепят от ужас. Защо?

— Не знам.