Девиците полностью

— Усещам напрежението, което това ти причинява — каза тя. — Нуждата да си силна заради Зоуи, заради колежа, заради себе си…

Мариана поклати глава.

— Аз нямам значение. Но Зоуи и онези момичета… Толкова съм уплашена… — Очите ѝ се напълниха със сълзи. Рут се наведе напред и побутна кутия с хартиени кърпички към нея. Мариана взе една и избърса очите си. — Благодаря, съжалявам. Дори не знам защо плача.

— Плачеш, защото се чувстваш безсилна.

Мариана поклати унило глава.

— Така е.

— Но това не е вярно. Знаеш го, нали? — Менторката ѝ кимна ободряващо. — Можеш много повече, отколкото предполагаш. В крайна сметка колежът си е просто поредната група — с болест в сърцевината. Ако нещо от този вид — отровно, злокачествено, убийствено — се появеше в някоя от твоите групи…

Рут остави изречението да увисне незавършено. Мариана го обмисли.

— Какво бих направила? Това е добър въпрос. — Кимна. — Предполагам… че ще говоря с тях… като с група, искам да кажа.

— Точно това си мислех и аз. — В очите на Рут проблесна искрица, докато го изричаше. — Говори с тези момичета — Девиците, не индивидуално, а в ѝ група.

— Искаш да кажеш терапевтична група?

— Защо не? Направи им сесия, виж какво ще излезе.

Мариана се усмихна неволно.

— Интригуваща идея. Не ми е много ясно как ще реагират.

— Помисли си, това е достатъчно. Както знаеш, най-добрият начин за лечение на група…

— … е като група. — Мариана кимна доволна. — Да, разбирам.

Замълча за момент. Съветът беше добър — не беше лесен за осъществяване, но се опираше на нещо, което познаваше и на което се доверяваше — и тя се почувства в свои води. Усмихна се сърдечно.

— Благодаря ти.

Рут се поколеба.

— Има и още нещо. Нещо, което не е толкова лесно за изричане… нещо, което ми направи впечатление във връзка с онзи мъж Едуард Фоска. Искам много да внимаваш.

— Внимавам.

— За себе си?

— Какво имаш предвид?

— Ами очевидно поражда редица чувства и асоциации у теб… Изненадана съм, че не спомена баща си.

Мариана я погледна изумена.

— Какво общо има баща ми с Фоска?

— И двамата са харизматични мъже, изявени в собствените си среди — и като съдя по казаното, изключително нарцистични личности. Чудя се дали не изпитваш същата необходимост да спечелиш този мъж — Едуард Фоска, както едно време баща си.

— Не. — Мариана се ядоса на Рут, че прави подобно предположение. — Не — повтори тя. — И по принцип имам много негативно отношение към Едуард Фоска.

Рут се поколеба.

— Чувствата към баща ти не бяха изцяло добросърдечни.

— Това е различно.

— Така ли? Все още ти е трудно, дори и сега, нали, да го критикуваш или да признаеш, че те е предал в съвсем реални, принципни аспекти. Нито веднъж не ти е дал обичта, от която си имала нужда. Отне ти много време да го осъзнаеш и да го изречеш.

Мариана поклати глава.

— Честно, Рут, не мисля, че баща ми има нещо общо със ставащото.

Рут я изгледа тъжно.

— Моето чувство е, че баща ти по някакъв начин играе централна роля в това, що се отнася до теб. Може да не ти се струва много смислено точно сега. Но един ден може да означава много.

Мариана не знаеше как да отговори. Сви рамене.

— А Себастиан? — попита Рут след кратка пауза. — Какви са чувствата ти към него?

Мариана поклати глава.

— Не искам да говоря за Себастиан. Не и днес.

Не остана дълго след това. Споменаването на баща ѝ хвърли мрачна сянка върху разговора, която не се разпръсна напълно даже когато двете с Рут застанаха в антрето.

На сбогуване Мариана прегърна възрастната жена. Почувства топлината и обичта в тази прегръдка и от очите ѝ потекоха сълзи.

— Благодаря ти много, Рут. За всичко.

— Обаждай се, ако имаш нужда — по всяко време. Не искам да мислиш, че си сама.

— Благодаря ти.

— Знаеш ли — каза Рут след кратко колебание, — може да ти е полезно да си поговориш с Тио.

— Тио?

— Защо не? В края на краищата, психопатията е неговата специалност. Блестящ е в тази област. Всичко, което той би подсказал, ще ти бъде от полза.

Мариана обмисли идеята. Тио беше съдебен психотерапевт, с когото бяха учили заедно в Лондон. Въпреки че и двамата ходеха на терапия при Рут, не се познаваха много добре.

— Не съм сигурна — каза тя. — Аз май не съм го виждала от много отдавна… Мислиш ли, че няма да има нещо против?

— Едва ли. Може да опиташ да го видиш, преди да се върнеш в Кеймбридж. Чакай да му звънна.

Рут му се обади и Тио се съгласи — естествено, че помнел Мариана, щял да се радва да поговори с нея. Уговориха среща в пъб в Камдън.

И същата вечер в шест часа Мариана отиде да се срещне с Тио Фейбър.

Пристигна първа на срещата в „Оксфорд Армс“. Взе си чаша бяло вино, докато чакаше.