Той ѝ се усмихна. Е, беше играл тази игра на предизвикателства с доста момчета в Ирак и с неколцина в ОКР, но никога с жена. Тя определено имаше хъс. И освен това сигурно му беше малко бясна, което беше добре за мотивацията. Ако нещата тръгнеха на зле, с огромно удоволствие щеше да му каже: „Нали ти казах“. Всички го правят. По-важното беше, че и двамата трябваше да се съсредоточат върху мисията. Само дето самата мисия беше мътна като реката.
Броуди загледа как Тейлър прави няколко снимки на речните брегове и една на него, докато управлява лодката. Надяваше се, че е излязъл решителен и със стоманен поглед. Можеха да използват снимката при доклада в Богота. И в кабинета на генерал Хакет.
— Трябва да се обадим на Колинс и да му кажем къде сме — каза тя.
— По-важното е къде е той.
— Да проверим.
— Сигурно се е сетил, че сме откраднали лодка. Така че го питай дали Цезар е разбрал. Кратко обаждане — напомни ѝ той.
Тя набра по памет номера на сателитния телефон на Колинс.
— Кажи му да попита каква е глобата за кражба на лодка и да плати на Цезар от нашите пари.
Тейлър вдигна телефона до ухото си и се заслуша, после затвори и изключи апарата.
— Не отговаря.
Което можеше да означава всичко — да спи, да взема душ, да е отлетял с парите или да е мъртъв.
— Ще опитам след малко — каза Тейлър.
— Добре. — Броуди се загледа в минаващия покрай тях пейзаж. Покрай левия бряг продължаваше тревистият район, който му даваше ясен изглед към терена. На десния бряг обаче саваната се сменяше с гъста джунгла, която той, като наполовина развит Homo sapiens, инстинктивно свързваше с опасност.
Погледна назад към Кавак и огромната тепуи, която доминираше над всичко в продължение на километри. Извисяващият се сив масив приличаше на построена от гиганти стена; плоският връх все още беше скрит от бели облаци в иначе безоблачното небе. Това място беше наистина първобитно — Джурасик парк на стероиди. Свят на пемоните. Страната на Кайл.
Спомни си за онзи туристически плакат на летището. Беше пророчески. „Това е моята съдба“.
Погледна Тейлър, която си играеше с мобилния си телефон.
— Ако имаш покритие, искам да ми кажеш кой ти е доставчикът.
Тя вдигна поглед от телефона.
— Преглеждам въздушните снимки, които направих. Мисля, че виждам къде сме и накъде отиваме.
— Това е винаги добре да се знае.
— Минах основен курс по въздушно разузнаване. А ти?
— Аз бях прост пехотинец. Достатъчно ми беше да знам какво мога да видя, чуя, докосна и надуша на земята.
— Аз… когато бях в Афганистан, на няколко пъти ме викаха в Баграм… да правя въздушни снимки на градчетата и селата, в които работех… за идентифициране на жилищата на предполагаеми помагачи и симпатизанти на талибаните.
Броуди не коментира, но очевидно операция „Флагстаф“ продължаваше да тежи на ума ѝ — и на съвестта ѝ.
— Казаха ми, че въпросните хора щели да бъдат предадени на афганистанските сили за сигурност за разпит.
Известен също и като изтезания. Последвани от обичайния куршум в тила.
Маги Тейлър със сигурност го бе знаела на някакво ниво.
— Кой искаше тази услуга от теб? — попита я той.
— Военното разузнаване… и други хора, които… не се идентифицираха.
— Приятели на Трент.
— Вероятно.
Продължиха нагоре по реката. Вече и от двете им страни се издигаха стени от тропически дървета и бреговете на реката бяха покрити с растения. Броуди държеше кануто в средата на реката. На всеки няколко минути изключваше мотора и се заслушваше в звуците на джунглата — чуруликане на птици и от време на време див крясък, вероятно на ревяща маймуна. Ставаше все по-горещо и летящите насекоми започваха наистина да дразнят. Броуди си помисли за чичо си Реджи, който беше служил в делтата на Меконг на патрулен катер. Убили го няколко седмици след пристигането му във Виетнам — лошите, открили огън от брега на реката. Татко му имаше снимка на Реджи на катера, млад и тъп, усмихнат и гол до кръста, на фона на гъста джунгла, която стигаше до самата река. Спомни си как си беше мислил, че никога не би пожелал да е на подобно място.
Реджи така и не се беше върнал от войната и в известен смисъл същото важеше и за капитан Мърсър. И затова Кайл Мърсър никога не бе свалял бронята си, никога не бе окачвал меча и щита си на стената. Той си оставаше войник, неповлиян от мирното време и все още водещ своята безкрайна война.
Броуди вдигна бинокъла и огледа бреговете, но растителността беше толкова гъста, че не можеше да види на повече от три метра навътре в тъмната джунгла. Но някъде тук, нагоре по реката, трябваше да има място за акостиране на лодки.
— Би трябвало да приближаваме остър десен завой на реката — каза Тейлър, която продължаваше да преглежда въздушните снимки.
— Добре.
— Какво правим, ако се появят туземци с лодки?
— Махаме им.
— А ако имат пушки?
— Тръгнали са на лов.
— Мога ли да направя предложение?
— Целият съм слух.
— Трябва да се придържаме към брега и ако видим някой да приближава към нас, веднага да слезем от лодката и да се скрием в джунглата.
— Тук ми харесва повече. Стреличките им не могат да ни достигнат от брега.
