— Скот, пемоните имат пушки, а не тръби. Хората на Мърсър също. Тук сме открити мишени. Като патици.
— Дошли сме да наблюдаваме птици — напомни ѝ той.
— Забрави за това. Мисли за въоръжена конфронтация.
— Добре… добър довод.
— Изложих няколко.
Броуди насочи лодката към десния бряг и се доближи на около три метра. Тук реката беше плитка и корените на банановите дървета се спускаха в нея, така че се наложи да намали скоростта и да следи водата. Видя някакви риби, които можеше да са пирани. Мястото определено не ставаше за плуване.
Освен това имаше повече насекоми, а жегата ставаше нетърпима.
— Така и не се ваксинирахме срещу жълта треска — напомни му Тейлър, която беше плувнала в пот и пъдеше насекомите.
— Това е най-малкият ни проблем. Ако искаш да се охладиш, скочи във водата и се хвани за борда — предложи ѝ той.
— Ти скочи пръв. Аз ще управлявам.
Броуди се усмихна.
Тя си погледна часовника.
— Трийсет минути.
— Изминали сме половината път.
— Време е за проверка.
— Мисля, че времето е минало и заминало.
Тя не отговори, а взе сателитния телефон и набра.
— Обаждам се на Колинс.
Броуди чу тихия сигнал за повикване. Или бяха комарите?
Тейлър изчака доста време, накрая затвори и изключи телефона.
— Защо не вдига?
Броуди не отговори.
Стигнаха до острия завой и Броуди видя, че след него реката става по-тясна, дърветата се събираха над нея и гъстата джунгла скриваше синьото небе.
Започваше да ожаднява и беше сигурен, че Тейлър също е жадна, но си мълчи. Стомахът му също закъркори и го накара да си спомни с носталгия за купата каша. Освен това бяха оставили таблета на Тейлър с наръчника за птици, който заедно с бинокъла и баламосването им трябваше да им послужи при среща с пемони или с хората на Мърсър. Прикритието изглеждаше прилично в Каракас. А сега се бяха озовали в реалността на джунглата, точно както той се беше озовал в реалността на иракската пустиня. Но все пак имаха пистолетите и резервните пълнители в джобовете си и носеха със себе си съобразителността, куража и опита си от по-лоши места от това.
Погледна Тейлър, която беше зачервена и плувнала в пот. Докато се потеше, нямаше нужда да се тревожи, че получава топлинен удар. Погледна си часовника.
— Почти четирийсет и пет минути. След още петнайсет обръщаме — увери я той. — Връщането по течението ще е по-бързо.
Тя кимна.
— Гледала ли си „Африканската кралица“? — попита я той. — С Боги и Хепбърн?
Тейлър се усмихна насила.
— Тяхната лодка беше по-голяма. А и ти не си Богарт.
Броуди се усмихна.
— Жестока си, Маги. Добре ли си?
— Радвам се, че съм тук.
— Мога ли да дам едно предложение?
— Няма да ти е първото.
— Натопи тениската си в реката.
Тя се позамисли, после свали тениската си и я спусна зад борда.
— Внимавай за крокодили.
Тейлър я извади, изстиска мътната вода върху себе си и наметна мократа тениска на главата и раменете си.
Пътуването по реката беше приятно. Като се изключат жегата, влажността, насекомите, пираните, крокодилите и побърканият ренегат някъде наблизо.
Тейлър повтори упражнението с накисването на тениската, но този път я облече.
С лекота би могла да спечели конкурс „Мис Мокра фланелка“. Дали да ѝ го каже? По-добре не.
— И ти трябва да се намокриш, Скот.
— Тъкмо си мислех дали да не се топна набързо.
— Само гледай пираните да не се докопат до червея ти.
— Искаш да кажеш до анакондата.
Тя се усмихна.
— Любимата храна на крокодилите. — Погледна водата. — Мислиш ли, че тук има отровни змии?
— Сигурно. Както и в джунглата.
Тя кимна.
— Как може да живее той на такова място?
— Никога няма да разберем. Защото ще умре тук. По един или друг начин.
Тейлър се замисли после каза:
— Това няма да е задоволителен край на случая.
— Да. Но пък ще бъде суровото правосъдие, което заслужава.
— Всъщност не знаем това. Ти самият очакваше с нетърпение да говориш с него — напомни му тя.
— И продължавам да го искам. Той знае нещо, което ние не знаем и което други хора не искат да научаваме. Освен това ми се иска да разбера какво го мотивира. Но явно ще трябва да се задоволим със съобщаване на координати за разузнаване с дрон, последвано от… онова, което реши някой. Уорли и колегите му искат да го видят мъртъв — добави той.
Тя кимна и си погледна часовника.
— Почти час.
— Още не съм видял място, което да отговаря на описанието на Кармен за края на пътуването им по реката.
— Спокойно може и да сме го подминали. Съжалявам, Скот, но не мога да вярвам много на описание на джунгла, направено от момиче от Каракас, което сигурно е виждало повече хуйове, отколкото дървета в живота си.
— Е, като го кажеш по този начин…
— Мисля, че е време да обръщаме.
Е, беше настъпил поредният момент за вземане на решение.
