— Водата е малко по-дълбока, отколкото предполагах, но стига най-много до гърдите. На практика можем да вървим нагоре по течението.
— Пираните много ще се зарадват.
— Вярно… ами… — Той погледна наляво и видя ивицата, която беше зърнал от въздуха. В тинята имаше дървени канута, дълги около пет метра, с правоъгълни кърми и малки външни мотори. — Толкова са близко и същевременно толкова далече.
— Готов ли си за снимка?
— Да идем при лодките, така че и те да влязат в кадъра. — Броуди отиде при калната ивица и застана до канутата. Забеляза, че имат дъсчени пейки и са достатъчно широки, за да поберат двама пемона или един вързан капитан Мърсър, поставен легнал върху пейка. Канутата бяха вързани с найлонови въжета, които можеха да свършат работата. После им оставаше само да се обадят на Колинс да е готов за излитане, да свалят Мърсър на брега по-далече от селото, да минат през тревата до пистата и да се качат в самолета. Всичко се свеждаше до планиране и логистика.
— Скот? Ехо? Усмихни се на обектива.
Той се усмихна и посочи нагоре по течението. Тейлър го снима три пъти.
— Добре, да вървим.
— Чакай малко. — Броуди погледна една бамбукова платформа, на която имаше дървени гребла и жълти спасителни жилетки, които не бяха нужни в дълбока до гърдите вода — освен ако пираните и крокодилите не те скъсят откъм краката.
Отиде до едно от канутата. Малкият дизелов мотор се стартираше с шнур. Броуди беше запознат с този механизъм и предположи, че мощността му е около две конски сили; предвид скоростта на течението излизаше, че първоначалната му преценка за скоростта на лодката — седем-осем възела — е горе-долу вярна.
— Какво правиш?
— Проверявам показанията на Кармен. Напълно съвпадат.
— Добре. Ще го споменем в доклада. Да вървим.
— Хрумна ми една идея.
— Като онази, когато влезе в бардака ли?
— Още по-добра. Какво ще кажеш да се качим в някоя лодка, да излезем в средата на реката и да направим няколко снимки?
— Защо?
— За да можем да кажем, че сме разузнали по реката. Не е нужно никой да знае, че всъщност сме били на петнайсет сантиметра от кея — добави той.
— Това е измама.
— Да. Наш ред е да мамим.
— Не оправдавай…
— Хайде. Ще отнеме само десетина минути. Трябва да представим убедителни доказателства за становището ни.
Тя се огледа.
— Добре… — Отиде при кануто, до което беше застанал Броуди, и той ѝ подаде найлоновото въже.
— Ти дърпай, аз ще бутам. Но първо ще донеса гребла. — Броуди грабна по две гребла и спасителни жилетки и ги хвърли в кануто, после отиде отзад да бута.
Тейлър остана на мястото си с въжето в ръце.
— Какво има? — попита той.
— Колко далеч всъщност отиваме, Скот?
— Около час. — Той я погледна. — Става ли?
— Не обичам да ме баламосват.
— Никой не обича. Откакто тръгнахме от Каракас знаеше къде отиваме.
— Така е. Трябваше да се сетя просто да приложа Правилото на Броуди.
— Какво е то?
— Във всеки даден сценарий прави онова, което е най-вероятно да те убие.
— Силно съм засегнат.
— Не си. — Тя задърпа въжето и Броуди започна да бута лодката през калта.
Изтикаха кануто в реката и се качиха. Броуди взе едното гребло и го използва като прът, докато не се отдалечиха от брега. Кануто се понесе надолу по течението и Броуди отиде на кърмата, спусна витлото във водата, запали двигателя и даде газ, докато не потеглиха срещу течението. Кануто набра скорост и се понесе по водата с цвят на чай.
Утринното слънце беше приятно и Броуди се чувстваше чудесно. Вече бяха близко до беглеца, под същото небе и слънце, дишаха един и същи въздух и пътуваха по река, по която беше пътувал и Кайл Мърсър. Детективската работа беше приключена и сега това беше разузнавателна мисия във вражеска територия. И успехът на тази мисия зависеше от уменията и инстинктите, които Скот Броуди и Маги Тейлър бяха усъвършенствали във военни зони в другия край на света.
Двамата с Маги Тейлър бяха пратени тук със сравнително проста и недвусмислена задача — да намерят и задържат капитан Кайл Мърсър и да го върнат в Америка, където да се изправи пред военния съд. Или ако не можеха да го направят, трябваше те самите, някой дрон или отряд на Делта да въздадат правосъдие. Така или иначе капитан Мърсър щеше да плати за кръвта по ръцете си.
Тейлър седеше на една спасителна жилетка на носа с лице към Броуди, който беше на кърмата с ръка на кормилото и газта. Малкият мотор не вдигаше много шум, което беше добро за речно разузнаване. Тейлър се канеше да се обади на полковник Домброски и той ѝ каза да звънне на номера за съобщения, на който можеше да позвъни всеки и да остави доклади и други сведения, които не се нуждаят от отговор или обсъждане. Все едно да се обадиш на телефонния секретар на приятелката си и да ѝ кажеш, че случайно си прегазил котката ѝ. В ОКР записаните съобщения бяха достъпни за получателя с уникален четирицифрен код. Това беше предпочитаният метод на Броуди да контактува с шефа си.
Тейлър вдигна поглед от екрана на сателитния телефон.
— Защо?
