Емилио вървеше по тясна пътека в джунглата, следван от пленниците си, зад които вървяха петима мъже с калашници.
Броуди си припомни, че Кодексът за поведение особено силно набляга върху задължението на войника да се измъкне от плен и те съветва да го направиш колкото се може по-скоро след пленяването, докато си все още психологически и физически във форма, преди да си омаломощен от глад, пребит или затворен в лагер. Капитан Мърсър също беше наясно с това, но очевидно не беше последвал съвета, което беше довело до две години в талибанския ад. Съветът за измъкване и бягство предполагаше също, че мястото на пленяването ти би трябвало да е такова, че да можеш да стигнеш до приятелски сили или до относителната безопасност на ничията земя. И освен това ти напомнят, че обикновените войници, които са те пленили, не са обучени да се оправят с пленници — което звучеше добре на теория и всъщност беше истина в случая с тези шестима смешници, които дори не им бяха вързали ръцете и очите.
И като стана въпрос за връзване на очи, Кармен и всички други знаеха, че ако ти сложат превръзка, това може да означава, че похитителите ти ще те оставят жив — или че най-малкото ще го обмислят. Но ако видиш всичко, което не би трябвало да виждаш, това по принцип означава, че краят ти наближава.
Предвид всичко това може би щеше да е най-добре г-н и г-жа Боуман да не се срещат с Кайл Мърсър. Може би сега беше последната възможност пълномощни офицери Броуди и Тейлър да се опитат да се измъкнат, преди да са навлезли в лагера.
Джунглата беше гъста и предлагаше добри възможности за укриване, но не и достатъчно прикритие срещу калашници. Освен това не беше пригодена за спринтиране. И все пак…
— Когато ти кажа „давай“, побягваш надясно, а аз наляво и тичане на зигзаг — прошепна Броуди на Тейлър. — Можем да им избягаме.
— Не можем да надбягаме куршум.
— Залагаме, че ни искат живи и няма да стрелят, а ще ни подгонят.
— Лош залог.
Емилио погледна през рамо.
— Silencio.
Тейлър не му обърна внимание.
— Каквото и да правим, няма да се разделяме — каза тя.
— Така шансовете ни се удвояват…
— Cállate! — Емилио изглеждаше много ядосан. Извади пистолета на Броуди и го насочи към него.
Тейлър му каза нещо, което като че ли го успокои.
Продължиха напред, после завиха наляво по друга пътека, която според вътрешния компас на Броуди, ако беше точен, водеше в посока на калната ивица, но и ги отдалечаваше от реката — явно това беше петнайсетминутното ходене на Кармен до лагера. Значи отиваха на същото място, но с тази разлика, че Кармен беше готова да изчука всеки мъж в лагера, а Броуди не мислеше, че Маги Тейлър има подобни желания.
Опитът за бягство все още беше опция, но може би щеше да има по-подходящо време и място за него. Например през нощта, ако доживееха до нея. Или… можеха да направят онова, за което бяха дошли — което биха направили в „Кокошарника“, ако Мърсър беше там — да поговорят с беглеца и да видят дали у него е останала частица от капитан Мърсър или спомен от войника, когото Ал Симпсън е познавал от началното обучение. Или още по-добре, може би нещо от хлапето от Сан Диего. Ако ли не, на Броуди и Тейлър им оставаше една карта — тази на доброто ченге, която почти винаги работи при престъпници. „Кажи ни, Кайл, какво стана, че направи това?“. Или: „Кой те накара да го направиш? Брендан Уорли ли беше? Разкажи ни“.
Или пък Броуди залагаше твърде много на своите способности да убеждава и баламосва.
Продължиха напред и Броуди забеляза, че Тейлър започва да изостава.
Стигнаха до малка поляна с колиба с открита страна. В нея имаше трима пемони, които седяха на дънери около дълга маса, чистеха риба и изхвърляха вътрешностите в пластмасови кофи. Те спряха работата си и зяпнаха приближаващите Броуди и Тейлър.
Броуди видя на масата бутилирана вода и извика:
— Agua! Por favor!
Един от пемоните взе бутилка, стана и тръгна към Броуди и Тейлър.
Емилио му излая нещо и човекът спря и погледна първо двамата пленници, а после Емилио, който повтори заповедта си. Пемонът се върна при масата.
— Припадни — прошепна Броуди на Тейлър.
Тя поклати глава.
— Ти припадни.
Е, хубаво е да си корав. Но от опита си в пустините и двамата знаеха, че един топлинен удар може да те убие. Може би тя искаше точно това.
Емилио продължи по пътеката и един от мъжете зад тях извика:
— Caminad!
Пътеката се виеше през стената от дървета, която блокираше слънчевата светлина. Носеше се миризма на разлагаща се растителност.
Броуди чуваше единични пукоти. Значи хората на Мърсър се упражняваха в точна стрелба, а не се забавляваха да стрелят на автоматична по движещи се цели. Какво представляваше този лагер? Скоро щяха да разберат.
