Емилио, изглежда, не беше най-острото мачете в джунглата, но като че ли слушаше и се мъчеше да измисли следващия си ход. Броуди подозираше, че Емилио отговаря пред някой по-висшестоящ, и се надяваше, че въпросният авторитет е сеньор Кайл. Защото ако тези типове работеха за някой наркокартел или бяха местна версия на планинците от „Избавление“, Маги Тейлър се намираше в по-голяма опасност от Броуди, когото просто щяха да застрелят и да хвърлят в реката. С Кайл Мърсър поне можеха да проведат цивилизован разговор на английски, преди той да реши дали са семейство Боуман, или нещо друго.
Емилио говореше нещо на Тейлър за сателитния телефон в ръката му и за глока в колана му.
Тейлър отговори спокойно; Броуди знаеше, че да притежаваш оръжие във Венецуела не доказва, че кроиш нещо. Всъщност в тази страна оръжието беше моден аксесоар.
Сателитният телефон беше донякъде съмнителен, но не и напълно необичаен за турист на място, където най-близката кула на клетъчен оператор е на две провинции разстояние.
Емилио отново кимна, но Броуди започваше да разпознава реакцията му като техника на разпит, която му беше много добре позната. Може би Емилио не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.
Броуди забеляза, че петимата други слушат Емилио и дамата гринго, която знаеше испански. Трима от тях пушеха и всички бяха свалили или метнали на рамо калашниците си — нещо, което нито сержант Броуди, нито капитан Мърсър биха одобрили.
Броуди реши, че е крайно време и той да вземе думата.
— Кажи им, че могат да задържат всичко освен паспортите ни — обърна се той към Тейлър. — И че трябва да върнем лодката на Цезар.
Тейлър преведе. Емилио се усмихна и каза нещо на Броуди, като театрално му даде знак да се качи в завързаната лодка и му каза: „Adiós, señor“.
Броуди не мислеше, че Емилио говори сериозно; всъщност останалите се разсмяха, така че той се усмихна, за да покаже, че е разбрал шегата, но остави ръцете си на тила, за да не даде на някого повод да го застреля. Нещата определено не вървяха на добре, така че той отново пресметна. Ако Емилио го доближеше на една ръка разстояние, можеше с лекота да грабне глока, да му гръмне топките и да стреля още пет пъти, отляво надясно, като очисти пушещите и подиграващи се кретени за по-малко от четири секунди. Само дето те може би не бяха пълните кретени, каквито изглеждаха. Имаше само един начин да разбере.
Броуди се обърна към Емилио.
— Моля ви, сеньор, вземете каквото искате, вземете часовника…
— Cállate!
Броуди реши, че това означава „Затваряй си устата“, така че млъкна и започна да разкопчава часовника си, а Емилио кимна — и сигурно се укоряваше, че го е пропуснал.
Броуди остана с вдигната лява ръка, а с дясната подаде часовника си на Емилио. Той пристъпи към Броуди, погледите им се срещнаха и той спря. Двамата се гледаха един друг и Броуди усети как Емилио схваща, че не е изправен пред насиращ се от страх турист. Той даде знак на Броуди да пусне часовника.
Броуди се поколеба и го пусна на бамбуковата платформа; Емилио му даде знак да отстъпи, след което взе часовника и подхвърли нещо на хората си, които се разсмяха. После заговори на Тейлър и тя също му даде часовника си. Той отвърна с: „Gracias, señora“, и добави нещо, което тя трябваше да преведе.
Тейлър се обърна към Броуди.
— Каза, че там, където отиваме, няма да ни е нужно да знаем часа.
Броуди не знаеше къде отиват, нито накъде вървят нещата, но можеше да си представи групово изнасилване и двойно убийство, ако Емилио не беше под контрола на Кайл Мърсър. А дори и да беше, можеше да реши първо да се позабавлява с г-жа Боуман.
Броуди осъзна, че когато последната ти надежда е убиец психопат, значи наистина си достигнал дъното. Така че… време беше да рискува и да хвърли зара, както го беше направил в Петаре.
— Тук сме…
— Cállate!
— … за да говорим със сеньор Кайл.
Емилио го погледна, после погледна хората си. След това рязко каза нещо на Тейлър, която отговори само със: „Сеньор Кайл. Ahora“. Веднага.
Е, ролята на любители на птици се оттече, но пък ги докара до следващото ниво, по-далече от тези типове. Може би.
Емилио като че ли не беше сигурен как да постъпи, но като всеки войник знаеше как да си покрива задника, така че извади от джоба си радиостанция, каза нещо, заслуша се и прибра устройството в джоба си. Каза нещо на хората си, които вдигнаха автоматите си, след което даде знак на Броуди и Тейлър да го последват.
Емилио отиде до края на платформата и се спусна по тясна рампа, направена от вързан бамбук, който скърцаше под всяка негова крачка — примитивно предупреждение, че някой приближава. Броуди се запита дали това е пемонска технология, или резултат от тренировката на Делта Форс. Сигурен беше, че в лагера на капитан Мърсър всеки се учи от всички останали. И по-важното — вече беше уверен, че Емилио и хората му не са луди на свободна практика, а организирани луди под командването на абсолютно побъркан. И това беше добрата новина, която показваше колко бързо човек може да свали летвата на очакванията си.
